— Прилича ми на хитроумно творение на дете — каза той на Кейлъм. — Цялата е само кули и кулички и огромни издигнати тераси. Какво е това, което така отразява светлината? Като че ли е бял мрамор. Захарен замък. Как ли блести на лунна светлина?
Кейлъм не продумваше.
— Какви градини — отбеляза Струан, умишлено запълвайки мълчанието. — Навсякъде цветя. Дори и оттук виждам ярките им цветове. Симетрия. Виждаш ли стълбищата? Те няма да се виждат от по-ниското. Някой от предишните поколения Франчътови сигурно е бил в Италия и се е влюбил в тамошните паркове.
Кейлъм все още не отронваше нито думичка.
— Искаш ли да те оставя сам? — попита Струан.
Кейлъм се сепна и го погледна, а очите му бавно просветляха.
— Не. Прости ми. Бях прекалено погълнат. Има толкова много, върху което да се замисля тук, толкова много, за което не съм сигурен. Чувствам, че това място някак ме тегли към себе си и знам, че имам пълното право да поискам справедливост след неправдата, която ми е била причинена. Но всичко ще се промени… Животът ми би се променил толкова много, Струан, а не съм сигурен дали това ще ми допадне.
Кейлъм винаги бе притежавал трезв разсъдък. Дори и през детството им заедно — тримата с Арън. — Кейлъм бе този, който най-бързо схващаше същността и начините, по които нещо може да бъде свършено най-добре.
— Разбираш ли? — попита Кейлъм, напрегнато взирайки се в лицето на Струан.
Да — рече Струан и обгърна с ръка раменете на приятеля си. — Да, разбирам. Много неща ти предстоят, Кейлъм.
— Надявам се… — Кейлъм се сепна и пристъпи няколко крачки напред, за да надникне надолу по склона на хълма. — Виждаш ли онова?
Струан погледна в посоката, указана от Кейлъм.
— Кое? Не… А, каруцата ли?
Недалеч под тях, по тесен път, водещ успоредно на хребета, охранено конче влачеше каручка по неравния път.
— В главния път се включваше черен път, минаващ през дърветата, и то недалеч от мястото, където спряхме каретата — каза Кейлъм, като се обърна, за да погледне назад в посоката, от която бяха дошли. Някогашната му момчешка усмивка озари лицето му. — Не бих отказал едно возене, вместо да се трепем обратно по стръмния склон. Какво ще кажеш? Обзалагам се, че каручката върви точно натам, накъдето ще ни спести търкането на подметките.
Струан не намери какво да възрази на тази идея.
— А може пък и каруцарят да има отговор за нашия проблем.
— Твоя проблем — веднага го поправи Кейлъм и се затича надолу по хълма, като току се подхлъзваше и се подпираше с ръце, за да не падне.
Не бяха преценили точно разстоянието до черния път и когато стигнаха до него, нямаше и следа от каручката.
Струан беше този, който откри как биха могли да скъсят разстоянието между себе си и каруцата, като минат напряко през обраслото с храсталаци възвишение, което пътят заобикаляше.
— Бързо! — подвикна Кейлъм и се затича пъргаво. — Чувам я!
Струан задъхано стигна до черния път само на секунда зад Кейлъм и няколко секунди след каручката, която се клатушкаше по коловозите, а прегърбеният каруцар, облечен в грубо наметало, вече се виждаше ясно от преследвачите му.
— Най-добре да му извикаме — рече Кейлъм, който скъсяваше разстоянието с големи скокове. — Никак няма да е прилично да накараме горкичкия селянин да припадне от уплаха.
— Наистина — съгласи се Струан и извика: — Хей, ти! Чакай! Каручката забави ход и Кейлъм се приближи преди Струан.
— Няма от какво да се боиш, човече — каза той. — Двамата с приятеля ми бихме искали да ни откараш обратно до главния път.
Не се чу никакъв отговор. Каруцарят се поколеба и почти спря каручката. После цъкна с език и плесна поводите, подкарвайки коня напред.
— Проклет да съм! — изруга Струан, за миг напълно объркан. — Ама че недружелюбен селяк. Че и глупав, при това. Явно си мисли, че смятаме да го нападнем, а не се сеща, че можем да надбягаме каручката.
— Изненадахме го — рече Кейлъм, отново забързал крачка. Съвсем скоро той се изравни с колата и се покатери върху откритата й задна част. Направи знак и на Струан да го последва.
Щом се намериха покачени върху разнебитената, очевидно натоварена с вехтории каруца, те се спогледаха учудено и Струан въпросително кимна с глава към каруцаря, който несъмнено бе усетил, че се качват.
Кейлъм кимна.
— Хей, ти — високо подвикна Струан, — много мило, от твоя страна. Оставихме каретата си на главния път и се изкачихме на хребета. Оказа се доста по-далечко до върха, отколкото очаквахме. Оценяваме услужливостта ти.
Постепенно каручката забави ход, докато накрая само едва-едва пълзеше напред.
После съвсем спря.
Кейлъм оглеждаше съдържанието на една разнебитена щайга. Избледняла зелена сатенена възглавничка прикриваше разни порцеланови съдове, тенджера за готвене и всякакви кухненски принадлежности. Той пусна възглавничката, изправи се и прескочи щайгата, за да коленичи зад каруцаря.
— Не мислим да ти сторим зло — любезно каза той. — Разбира се, ако предпочиташ, можем да вървим пеша и… — Кейлъм внезапно млъкна.
— Какво има? — попита Струан, доловил напрежението на приятеля си. Той също пропълзя напред в каручката.
Кейлъм стисна рамото на Струан, сякаш за да го спре. Струан премести поглед от застиналото лице на Кейлъм към каруцаря, който седеше полуизвърнат на капрата.
— И според теб — рече Кейлъм, а пръстите му се забиваха в рамото на Струан, — какво предполагаш, че може да означава всичко това, милорд?
Струан се отпусна на колене до Кейлъм и заоглежда профила на закачуления каруцар.
— Означава, че към това злополучно пътуване се прибавя и още едно скандално усложнение.
Тази забележка предизвика изпепеляващо припламване на тъмносините очи, преди лейди Филипа Чонси да заяви:
— Уверявам ви, милорд, че усложнението в случая е появяването на ваша милост и на господин Инес, както и нелепата случайност, да ме откриете в тази каручка.
Той накара сърцето й да спре.
— А и като ви гледам — рече тя, сепната от звука на собствения си глас, — и вие не сте в по-добро положение. Макар причината да е коренно различна. — Появата на Кейлъм бе направо необяснима.
Той видимо връщаше самообладанието си:
— Казах — заяви тя колкото може по-спокойно, — че и вие не изглеждате по-малко слисани, отколкото съм аз. Какво правите тук? Мислех, че се бяхме споразумели да отклоните поканата на херцога да дойдете в Корнуол.
— Не сме се споразумявали за нищо, милейди — най-сетне проговори той. — Всъщност бих казал, че има наистина много неща, върху които би трябвало да постигнем съгласие и разбирателство. Какво правите вие тук днес? Това надали е безопасно приключение за една млада дама, да пътува сама там, където всеки срещнат разбойник би могъл да й налети.
Как само умееше да всява смут сред обикновено ясните й мисли! А и тя трябваше да свърши една работа, което вече бе невъзможно поради присъствието на двамата й пътници.
— Защо не сте в Лондон? — попита Кейлъм.
Тя не обърна внимание на въпроса му.
