— Въпреки това, ще сторим точно както предложи тя. — Кейлъм подаде ръка на Струан и когато той неохотно я пое, изтегли приятеля си да се изправи до него. — Не разполагаш с по-добър план.
— Няма да го направя!
— Разбира се, бихме могли да пробваме да намекнем, че си бил тайно женен и сега си останал вдовец с две деца.
Струан дълго време гледа втренчено Кейлъм, преди да отговори:
— Няма да го направя.
— Ще го направиш, и още как!
— В никакъв случай — Струан здравата се бе нацупил. — Как можеш да очакваш да ми повярват, ако разкажа подобна удивителна история?
— Ти не си единственият мъж, който има две копеленца в сметката — отвърна Кейлъм с дяволита насмешка в сърцето и с ангелско изражение.
Струан се нахвърли върху него:
— Трябва да измислим друг план.
Кейлъм поклати глава.
— Не мислиш ясно, приятелче. Откачената жена, която срещнахме наскоро, няма просто да забрави, че ни е видяла. Ще се върне в замъка и ако още не сме пристигнали, може да съобщи, че ни е видяла по пътя заедно с двете ти извънбрачни деца.
— Да не си посмял да го изречеш отново! — разпали се Струан. — Можем да я спрем. И тя има тайна…
Търпението на Кейлъм също се изчерпваше.
— Отиваме в замъка. Или поне аз отивам в замъка. Ти вече имаш грижата за двама души и не смятам, че лесно ще се решиш да ги изоставиш. Познавам те добре, Струан. Не би позволил да те отклонят от пътя, който си избрал. А единственото разрешение е свързано с абсолютна лъжа. Хайде, да се връщаме в каретата.
— Няма да ти позволя да лъжеш вместо мен — рече Струан и тръгна редом с Кейлъм към завоя на пътя, който ги скриваше от каретата.
— Няма да споря — каза Кейлъм и умишлено гледаше все напред. — Когато стигнем до замъка, можеш да влезеш преди мен. Потърси лейди Жюстен и се хвърли на милостта й.
Още преди Струан да успее да реагира по някакъв начин, Макс — с кочияша по петите си — се стрелна откъм завоя към тях. Щом видя Кейлъм и Струан, момчето разпери широко ръце и ги размаха като пощуряла вятърна мелница.
— Спасете ме! — изпищя той. — Тоя иска да ме убие! Тоя иска да убие едно бедно, изоставено момченце! Казва, че щял да ми отреже пръстите и на ръцете, и на краката и да ги наниже на връв, направена от косата ми. Той е чудовище, казвам ви! — С развята червена коса, Макс се хвърли в ръцете на Струан.
— Искаше да разкачи каретата, тъй да знаете, ваша светлост — каза Уилям, лондонският кочияш на Стоунхейвън. — Хванах го точно туй да прави. Ако конете не се бяха разшавали, един Господ знае какво щеше да се случи.
— Наистина смятам, че сега е моментът да приведем плана си в действие — рече Кейлъм, като сключи ръце зад гърба си и се залюля напред-назад. — Уилям, има нещо, което трябва да имаш предвид.
— О, Божичко! — Струан, с Макс, все още вкопчен в тялото му, категорично поклати глава. — Не го прави, Кейлъм!
— Уилям — рече Кейлъм, който просто не можеше да бъде разубеден, — от колко време вече си на работа при това семейство?
— От седем години — незабавно отвърна Уилям, и то с явно задоволство.
— Тези деца, Елла и Макс, са страдали много, Уилям. Били са изоставени на прищевките на зли хора.
— Тъй ли било — Уилям явно не се разчувства особено.
— Да — каза Кейлъм. — Но всичко това се промени. Сега, след дълги години раздяла, виконт Хънсингор реши да поеме отговорността за тяхната участ и бъдещето им е осигурено.
Уилям — нисък, набит и червендалест — погледна Кейлъм право в очите. Кейлъм видя как мъжът бавничко започна да си оформя заключения от току-що чутото, после измърмори:
— А, тъй ли било — с глас, изпълнен с разбиране. — Е, значи в такъв случай мога само да ви поздравя, че сте се подчинил на дълга си, милорд. А ако и аз мога да помогна по някакъв начин, само трябва да кажете.
— Ами, да — рече Кейлъм. — Има нещо, което можеш да сториш, Уилям.
— Само кажете, господин Инес.
— Много е просто. Ще сме доволни, ако свикнеш да се отнасяш към госпожица Елла и господин Макс като към деца на негова светлост. Мислиш ли, че ще се справиш?
Широка усмивка бавно разтегна облото лице на Уилям. Той смъкна шапката си и отметна пясъчнорусата коса от очите си.
— Смятайте го за сторено — рече той.
— На какво се хилиш? — внезапно попита високо Струан.
Уилям моментално изтрезня.
— Кой, аз ли, милорд? Да се хиля? Ами! Сигурно просто съм си мислел колко ще се зарадва маркизът, когато разбере, че сте излъгал… тоест, исках да кажа, преструвал сте се, че сте свещеник. Пък и си мислех как той и нейна светлост ще са направо вън, себе си от радост, щом за първи път се срещнат с новите си племенници.
Жената, която посрещна Струан, го накара напълно да забрави за причината да се намира в една великолепна гостна стая в готически стил в замъка Франчът.
— Лорд Хънсингор? — каза тя, а гласът й леко потрепваше, сякаш от затаен смях. — Разбрах, че вие и господин Инес ще бъдете наши гости тук.
Струан продължаваше да я гледа втренчено.
— Не ви очаквахме толкова рано. Всъщност, ако бяхме изчакали да тръгнем от Лондон в уречения ден, вие щяхте да пристигнете тук преди нас.
— Така ли?
— О, да — рече тя сериозно, а очите й отбягваха погледа му всеки път, когато го срещнеха, сякаш тя се боеше, че може да я нарани. — Очакваме брат ми и останалите от компанията му да пристигнат след няколко дни.
— Разбирам. — Жената пред очите му бе висока, стройна, с изправена стойка и гъста тъмна коса, в която проблясваха червеникави оттенъци. Вече не беше младо момиче, но бе прелестна по някакъв изискан начин, с тъмни очи, извити вежди, прав нос и оформена уста.
Мили Боже, та Кейлъм може би наистина беше прав! Наистина е възможно да е роднина на тази жена.
— Къде е господин Инес?
— Дългото пътуване го изнерви. — Злодеят бе духнал нанякъде точно когато Струан най-отчаяно се нуждаеше от него. — Господин Инес е човек, който много обича движението. Сега се разхожда някъде. Сигурно се възхищава на този великолепен замък. Но съм уверен, че скоро ще се присъедини към нас. — Без нито думичка, Кейлъм бе слязъл от каретата на върха на последното възвишение преди замъка Франчът и бе изчезнал в една близка горичка.
— Мадам — Струан се изпоти от притеснение, — ние… искам да кажа, аз се опасявам, че може би ще ви изправя пред една дилема, за която едва ли сте подготвена.
— Как така, милорд?
Сякаш в отговор на въпроса й вратата бе отворена от един лакей, придружен от Елла и Макс.
— Тези двама младежи казаха, че желаят да идат при виконт Хънсингор — съобщи лакеят с нескрито неодобрение. — Твърдяха крайно настоятелно, че той би искал те да бъдат с него заради предишните им премеждия, докато са живели заедно с някаква госпожа…
