— Остани тук — каза Кейлъм на кочияша. — Нощта е чудесна и не сме много уморени. Ще се поразходим. Ти ни чакай тук.
Не след дълго Пипа рязко се обърна към него.
— Повече не мога да мълча — рече тя, а лицето й беше бяло под слабата лунна светлина. — Има толкова много неща, които не си ми казал, че дори се страхувам да узная всичко.
— Не е нужно да знаеш каквото и да е — каза той, като се отдръпна от нея и се облегна на плета край тъмното поле.
Тя се приближи зад него и се долепи до гърба му. При лекия натиск на тялото й той затвори очи.
— Не биваше да те оставя тази нощ да дойдеш с мен.
— Точно за това си дошъл в Корнуол — каза тя, като разтриваше раменете му. — Запозна се първо с мен, после с Франчът. Даде му повод да те извика на дуел. Само се чудя откъде беше толкова сигурен, че той ще те покани тук? Ами ако те беше убил?
— Въобще не бях предвиждал той да ме предизвиква. Нямах намерение да отивам толкова… Не съм планирал всичко това.
— Не си смятал да отиваш толкова далеч? Това ли искаше да кажеш, а и почти го каза? Но ти отиде твърде далеч, Кейлъм. А сега не искаш да се откажеш. Права ли съм?
Твърде умна беше неговата малка годеница — негова, макар да не знае, че е обещана именно на него.
— Права си. Но не мога да ти обясня повече.
— А трябва.
— Не. Не трябва. — Той хвана ръката й и я поднесе към устните си. — Ако си умна, ще разкажеш всичко, което видя и чу тази нощ.
— На херцога?
— Че на кого другиго?
— Няма да му казвам нищо. Но защо… Кейлъм, моля те, обясни ми какво става.
— Ще ти обясня, когато мога. — Как само копнееше да може да повярва, че този ден все някога ще дойде!
— Ти не си човекът, за когото се представяш. — Той затаи дъх. — Как да не се досетя за това след всичко, което чух и видях тази нощ?
Кейлъм се обърна, за да я погледне.
— Ако можеше, би ли ми помогнала?
— Знаеш, че да. Ще ти помогна — заяви тя без колебание.
— Тогава ми помогни, като ми се довериш и не ми задаваш повече въпроси. — Тя знаеше прекалено много. — Ще ми покажеш ли пътя към твоята тайна хижа, в която си обичала да се усамотяваш?
— Защо? Така и не успях да ида там отново.
— Мислиш ли, че мястото наистина е тайно? Никой ли не знае къде се намира?
— Никой.
— Може да ми потрябва място, където да се скрия. Място, където все още да мога да следя какво става в замъка. Ако това ми се наложи, ще те помоля ти да бъдеш моят съгледвач, Пипа.
— Кейлъм…
— Моля те, любима! Обещай ми да го сториш, а да се надяваме, че никога няма да ни се наложи да прибегнем до такива мерки.
Тя се хвърли в прегръдките му и го притисна.
— Ще ти помогна във всичко. Само, моля те, кажи ми какво става!
Той трябваше да я успокои и да се увери, че ще мълчи. Заради нейната собствена безопасност — както и заради неговата.
— Пипа — каза той, като повдигна брадичката й, — права си. Не съм този, за когото ме мислеше. Но не мога да ти кажа повече сега, а може и никога да не съм в състояние да ти разкажа всичко.
— Да не би някой да ти е сторил нещо, когато си бил дете? Ти каза, че си роден в Корнуол.
— Ще се върнем в замъка — рече той. — Помни само онова, което каза гадателката. Ако не се откажа от миналото си, то може да ме убие.
— Тя каза — прошепна Пипа, — че то ще те убие.
22
Сейбър напрягаше слух, за да чуе шум от стъпки по стъпалата. Бе сгрешил, като каза на Макс да изпрати Елла при него. Би трябвало да се моли тя да има благоразумието да не идва. А ако дойде, той трябва на всяка цена да не забравя, че Елла е все още почти дете.
Мястото под стълбището, в крилото, където се помещаваха детските стаи, беше съвсем тъмно, затова той не можеше да види какво показва часовникът му. Със сигурност бе изминал поне час или повече, откак Макс бе изтичал нагоре със съобщението на Сейбър.
В Елла имаше нещо — нещо, което той смътно долавяше — и то го караше да желае да я закриля. В тъмнината той притисна юмрук към грапавата каменна стена и се закле, че няма да стори нищо повече от това, да й предложи приятелството си — а чувстваше със сърцето си, че тя се нуждае от това повече от всичко друго, което би могъл да й предложи.
И той ще чака тя да достигне възрастта, когато ще може да се отнася с нея по съвсем различен начин.
Една година или две?
Цяла вечност.
Чу се тихо драскане, после затихна, след миг се появи отново. Сейбър се подаде от скривалището си и присви очи, за да вижда по-добре.
Една синьо-бяла фигура се спусна плавно по стълбището, поспирайки от време на време, докато се намери точно над него.
— Елла? — прошепна той.
— Макс ми каза, че си искал да ме видиш.
— Сгреших, като те помолих да поемеш този риск.
Тя се спусна по-надолу и заедно с момичето до него достигна онзи аромат на диви цветя, който сякаш бе неразделна част от нея.
— Исках да дойда — рече тя, като стъпи на пода в тясното коридорче. — Исках… Надявах се да те видя на панаира.
— Тогава защо се върна в замъка?
Вместо да отговори, тя докосна ръката му.
Сейбър остана напълно неподвижен. Дори и това леко докосване той бе почувствал като силен удар някъде дълбоко в себе си.
Тя се държеше за него като доверчиво дете. Тя беше дете. А той можеше да оправдае доверието й.
— Кой се грижи за вас тук? — попита той.
— Прислужниците се редуват — рече Елла. — Но спят в стая, отделена от моята с шкаф, дето… където висят дрехи. Никога не идват да проверят какво правя, преди да е станало сутрин.
— Исках само да знаеш, че си в пълна безопасност.
— Знам — каза му тя.
— Би ли желала да излезем навън на чист въздух? Имам наметало и е много приятно.
— Бих желала.
Сейбър загърна раменете й с наметалото си — и отново я хвана за ръка.
Една врата наблизо ги изведе в малко, обградено с високи зидове, дворче, където розите цъфтяха в главозамайващо пищно изобилие. Сейбър отведе Елла до една каменна пейка и я накара да седне. Луната му позволяваше да различава сред сенките удивителното й лице.
— Защо не остана на панаира?
— Благодаря ти, че се грижиш за мен. Аз съм… Лейди Филипа ме учи да говоря като дама.
