Той наведе глава.
— За мен ти си истинска дама. Винаги ще бъдеш такава. Скоро никой няма да може да отгатне, че не си била родена истинска принцеса, най-малкото принцеса.
Щом чу думите му, тя тихичко се засмя.
— Мисли за мен като за по-голям брат — каза той, като се опитваше да не стисне зъби. Разделяха ги по-малко от осем години, но те го правеха мъж с копнежите на мъж — Не зная точно какво е било детството ти, но в теб долавям някаква тъга. Баща ти не е тук, а в негово отсъствие бих искал, ако мога, да ти помагам.
— Вярвам ти! — гласът й бе сподавен.
Както бе навела глава, косата й блестеше синкавочерна. Коса, сплетена на две детски плитки.
Сейбър подпря крак на пейката до нея и сложи ръка върху главата й.
— Ето. Казах онова, което дойдох да ти кажа. Ще стоя на пост, докато се върнеш в стаята си.
— Майка ми не беше омъжена за баща ми.
Сейбър се намръщи.
— Виконт Хънсингор…
— Той не ни е баща. Той ни отведе от Лондон, когато бяхме в ужасна беда.
— Разбирам. — Всъщност нищичко не разбираше.
— Макс и аз… ние сме извънбрачни деца.
Сейбър се усмихна сухо в мрака.
— Това не е толкова шокиращо, малката ми.
— Не зная кой е баща ми. Когато двамата с Макс бяхме по-малки, ни гледаше едно семейство, което държеше бакалница. Майка ни им плащаше и ние работехме за прехраната си. Но те бяха добри с нас и бяхме в безопасност.
Сейбър отвори уста, за да й каже, че няма нужда тя да му казва всички тези неща, но реши, че Елла просто има нужда от някой, който да я изслуша.
— Но после майка ни се разболя. Нямаше пари да плаща за отглеждането ни, затова ме взе да живея заедно с нея. А Макс изпратиха някъде другаде. Дълго време не знаех къде е. Първо пътувахме много, докато майка ми се разболя толкова лошо, че повече не можеше да пътува. Тогава отидохме в Лондон и… — Тя издаде някакъв звук, който приличаше на приглушено ридание.
Сейбър погали косата й и стройния й врат.
— Вече всичко е наред. Никога повече няма да бъдеш нещастна.
— В Лондон ме държаха заедно с майка ми, за да плащам за онова, от което се нуждаехме. Открих, че горкичкият Макс е при някакъв ужасен човек на Ковънт Гардън, който изпращаше малки момиченца и момченца да крадат. Ако виконтът не беше толкова мил, Макс все още щеше да е там, а не зная какво би могло да му се случи.
— Тогава съм дълбоко благодарен на виконта — каза Сейбър. — Ами ти? Ти как изкарваше прехраната си?
Той почувства как тя потръпна под ръката му.
— В една къща — промълви тя толкова приглушено, че той трябваше да напрегне слух, за да я чуе. — В една къща с майка ми.
— Къщата на майка ти?
Елла плътно се зави с наметалото.
— Не. Тя принадлежи на друг човек, който… който върти… бизнес там. И трябваше да правя онова, което ми нареждаха.
Сейбър с мъка се възпря да не махне ръка от врата на момичето.
— Разбирам — рече той. Господи, колко студено му бе станало! Студът го пронизваше до мозъка на костите… до сърцето.
— Исках да се махна. Всяка нощ се надявах да намеря начин да избягам от онуй… онова място. И тогава дойде виконтът и вече за Макс и за мен имаше шанс.
— Ела, малката ми — каза й той. — Нека те върнем в спалнята ти, преди някой да разбере, че те няма.
Като трепереше, Елла се върна заедно с него в замъка. В подножието на стъпалата съблече наметалото и му го подаде.
— Благодаря ти — каза тя. — Мислех, че мъжете са чудовища. Но вече познавам виконта… Нали няма да изтърсиш пред някого, че той не ни е татко?
— Никога няма да… изтърся.
— Знам, че няма. Познавам виконта и Кейлъм, а вече те има и теб. Има и добри мъже, нали?
— Да, има и добри мъже.
— Мама все казваше, че нямало, освен брат й. Той беше добър, но се грижеше само за мама. Те винаги са живели заедно. Когато пътувах заедно с тях, ме научиха да им помагам.
— Да им помагаш в какво? — не можа да сдържи любопитството си Сейбър.
— Да забъркваме илачи, с които да лекуваме хорските болежки.
Когато успее да си осигури Клаудсмур и изпрати сестра си и баба си да живеят в къщата там, най-сетне ще бъде свободен да се занимава с онези дейности, които най-много го удовлетворяваха, в удобството на собствените си стаи.
Етиен леко залиташе, докато се приближаваше към апартамента си. По едно време спря, облегнат на стената, за да изчака главата му да се проясни.
По дяволите! Вече започваше да му дотяга все да се промъква насам-натам, за да посещава Анри и Анабел на места, където няма да бъдат открити.
Той се извъртя, за да облегне гърба си на стената. Чувстваше се немощен, изцеден. Ухилен, залитащ, Етиен влезе в малката гостна стая пред спалнята си. Наистина беше изцеден. Анабел и Анри бяха изцедили от него и последната капка сокове, които бе изливал за тях часове наред.
И те се бяха наслаждавали да ги приемат.
А той с наслада им ги беше давал.
А утре сутринта тримата отново щяха да си поиграят и щяха да измислят нови забавления. На панаира един баща му беше предложил младата си щерка. Да, непременно щеше сериозно да обмисли предложението, и то скоро — още утре.
Проклети да са онези, които все се месеха в удоволствията му. Би трябвало сега да е в леглото с верните си приятели, а не да се лута тук и да чака да го обслужи онзи проклет слуга, който не се виждаше никъде наоколо.
Етиен напрегнато присви очи.
Не. Никъде не се виждаше.
— Белчър!
Ни следа от мързеливия нехранимайко.
— Белчър!
— Белчър не е тук, Етиен.
Един висок тъмнокос мъж се надигна от широкото кресло близо до камината. Креслото бе обърнато с облегалката към Етиен, което обясняваше защо досега не беше забелязал, че има гост. Може би щяха да му предложат още някоя мъничка девственица.
— Охо — рече той. — Малко късничко за посетители, а? Пък да не би да е малко раничко? — И той се изкикоти на собствената си шегичка.
— За това посещение моментът никога няма да е подходящ — рече мъжът. Гласът му бе рязък и дрезгав и Етиен реши, че никак не му допада. Ни най-малко. Това въобще не беше възпитан човек.
— Най-добре ще е да седнеш — каза мъжът. — Скоро ще откриеш, че краката трудничко ще те държат. Не, че те държат и сега, като гледам в какво състояние си.
— Я внимавай как говориш! — Етиен внимателно запристъпва по пищните килими и се отпусна в кожения стол зад своето писалище. Мястото на господаря. Маса между благородника и крепостния селянин. Безочлив, вулгарен роб. — Кажи по каква работа си дошъл и се махай. Къде е Белчър?
