Пипа едва различаваше лицето на новодошлия в мрака.
— Излез — нареди той рязко на похитителя й. — Иди, където и да отиваш всеки път, и чакай там.
— Но ти не биваше да си тук. Тя…
— Дръж си езика зад зъбите, иначе ще съжаляваш, че не си го сторил. Направи голяма грешка. Онези, за които говориш, току-що ми разкриха какво ужасно нещо са сторили. Претърсвах околността, когато тя… когато ми казаха.
— А сега ти ме изслушай…
— Не. Ти ще ме изслушаш. Ако мълчиш в течение на един месец, може да очакваш някаква изгода. Ясно ли се изразих?
— Много ясно, ваша светлост — каза мъжът. — Но мисля, че ще имаш проблеми с…
— Ти ще се справиш с този проблем. Погрижи се повече да не идват при мен в замъка. Сега незабавно ни остави сами.
След съвсем кратко колебание, мъжът се обърна и излезе от помещението на фара, а по стъпалата се чуха забързаните му тежки стъпки.
— Скъпа моя Филипа — херцог Франчът се приближи към нея с протегнати ръце. — Слава Богу, че узнах за този подъл план, преди да е станало твърде късно. Не мога да повярвам, че си прекарала тук две ужасни нощи! Търсих те. Но вече си в безопасност, скъпа моя!
Тя затвори очи и нямаше сили да му се противопостави, когато той я притегли в силна прегръдка.
— Инес смяташе да убие и двама ни — рече Франчът. — После е смятал да каже, че аз съм те убил, защото си повярвала, че той е законният херцог.
Тя трепереше толкова силно, че чак зъбите й тракаха. Надигащата се буря нахлуваше на ледени пориви в стаята, но не студеният вятър я смразяваше.
— Горкичкото невинно същество! — каза Франчът. — Но той не успя с коварния си план. Намерих начин да се подсигуря, че интересите ми няма да бъдат накърнени. А твоите интереси са и мои интереси. Сега ще напуснем това ужасно място.
— Какво се случи? — попита тя, като се опитваше да се отдръпне от него.
Франчът я повдигна на ръце.
— Той не е заловен, но скоро ще бъде. Междувременно аз трябва да те отведа, да отведа и двама ни, на безопасно място. Трябва на всяка цена да запазим честта ти неопетнена. Не се бой, скъпа моя, лесно ще сторим това. В заливчето под фара имам лодка. Ще доплаваме до някое място по на юг оттук и ще се венчаем незабавно. Всичко е уредено.
— Но аз нищо не разбирам! Защо не се върнем и не му се противопоставим?
Франчът се отдалечи заедно с нея от фара и тръгна по каменистата пътека надолу към брега.
— Пази си силите — рече той, като дишаше тежко. — Има прилив и ще ни се наложи да гребем здравата срещу него.
Не беше възможно Кейлъм да е извършил онова, което казваше Франчът.
— Моля те — припряно каза тя. — Не мисля, че е разумно.
— Но така ще стане — отвърна Франчът, а мускулите на челюстта му се стегнаха. — Онзи мъж няма да ме надхитри, нито пък който и да е друг. Моето си е мое, и няма да ми бъде отнето!
Пипа затвори уста и почувства как в гърлото й се надига писък. Франчът изглеждаше напълно полудял.
Лодката, спомената от Франчът, беше старо рибарско корито, извадено, наред с още няколко подобни, на тясната пясъчна ивица. Франчът остави Пипа в нея, избута широкия, но много малък плавателен съд до ръба на водата и го отблъсна към пенещите се вълни.
— Морето е прекалено бурно — каза Пипа, щом и той скочи в лодката и хвана веслата. — Много по- благоразумно е да се върнем в замъка и да се изправим лице в лице с проблема.
Дори и да я беше чул, той не го показа. Бледите му очи някак странно блестяха и по челото му бе избила пот. Елегантните му дрехи вече бяха изцапани.
Той бавно започна да гребе, все по-далеч от брега.
— Ще има буря — извика Пипа и посочи към оловносивото небе. Тежки дъждовни капки плющяха по морето около лодката и мокреха обърнатото й нагоре лице. — Трябва да се върнем и да се погрижим за всичко както трябва!
— Ще ги надвия всичките — каза Франчът, докато дъждът мокреше косата му. — Всеки, който се изпречи на пътя ми, ще умре!
И се разсмя, по лицето му вече се стичаше вода, но той гребеше все по-навътре и по-навътре в бушуващото море.
Да вкара Макс в замъка и да даде строги нареждания момчето да не го последва, му бе отнело твърде много време. Кейлъм нареди на Макс да разкаже историята си на Струан. Молеше се само Струан да се вслуша в думите му и да го последва незабавно.
Пред фара Кейлъм скочи от коня си още преди животното да е спряло напълно. Друг кон, оставен незавързан, и който той лесно разпозна, че е от конюшните на Франчът, сега повдигна глава и изгледа как Кейлъм изтича покрай него.
Той изкачи стъпалата във вътрешността на фара през две — през три и нахлу в стаята на върха, присвил крака, готов за бой.
Там беше празно.
Отчаян, той се огледа наоколо. Една свещ лежеше паднала до остатъци от хляб и сирене върху мръсна кърпа.
Дъждът шибаше през отворите в стената на кулата и Кейлъм излезе, за да огледа навън. Конят сигурно бе същият, който Макс е видял, но къде ли бяха мъжът и Пипа? Не беше възможно да са тръгнали без кон.
Той огледа сушата и не видя нищо, което да помръдва.
Под него се виждаше единствено брегът с няколко малки лодки, издърпани на пясъка. Съвсем скоро щеше да се наложи да бъдат издърпани още по-навътре, иначе собствениците им със сигурност щяха да ги загубят. Без съмнение и рибарите бяха заети в издирването на Пипа.
Бурята се беше разразила напълно и вълните с рев се разбиваха о брега.
С душа, изпълнена от черно отчаяние, Кейлъм погледна към надигащото се море и застина. Една лодка, също като тези на брега, се отдалечаваше от сушата. В лодката имаше двама души, мъж и жена.
Дългите черни коси на жената се развяваха като черен флаг. Пипа.
Негодникът, който я беше отвел, сигурно е видял Кейлъм да приближава и е решил да избяга заедно с нея — дори ако така убие и двама им. Очевидно лейди Хорвил е предложила огромна награда, за да се отърве от съперницата си.
В лудешкия си бяг надолу по стълбите Кейлъм на няколко пъти се блъсна в стените, а ботушите му се запързаляха по мокрите шисти, когато се втурна по пътеката към брега. Щом погледна към морето, Кейлъм видя как лодката, в която се намираше Пипа, се подмята, издига се на гребена на всяка вълна само за да се спусне стремглаво към низината между прииждащите пенести вълни.
Изхвърлил всяка мисъл от главата си, Кейлъм издърпа една от другите лодки в кипящия прибой. Още от най-ранно детство често бе излизал да гребе по шотландските езера, но никога не го бе правил в бурно море.
С гръб към преследваните от него, той натискаше веслата с цялата отчаяна сила на яростта и страстта си.
Изминаха минути — а дали не бяха и часове? Кейлъм гребеше, навеждаше се напред, докато гърдите му се притисваха към коленете, после се надигаше мощно назад през стени от стоманеносив гняв.
Гребенът на огромна вълна блъсна лодката отстрани и се издигна като ревяща стена от стъкло. Когато се стовари върху му, Кейлъм целият прогизна.
А на не повече от стотина метра от него подмятаната от вълните лодка, на която беше Пипа, все още се носеше по повърхността.
Тя не го бе забелязала.
Но Франчът го беше видял.
