Кейлъм не забелязваше нищо друго, освен Пипа, която се бе привела напред, и мъжа, който внезапно пусна веслата.
И Кейлъм започна да се моли. Чувстваше в себе си силите на сто мъже, но знаеше, че те не са достатъчни.
Известно време Франчът се мъчи с нещо, което Кейлъм не виждаше, после рязко се изправи. В едната си ръка държеше гребло — другото се беше плъзнало в океана.
Кейлъм гребеше неистово, направляваше лодката и натискаше яростно веслата, за да успее да се приближи.
— Внимателно… — едва достигна до слуха му викът на Франчът през воя на вятъра.
Вкопчена в планшира на лодката, Пипа се втренчи в Кейлъм.
— Не прекалено близо… — извика Франчът.
Кейлъм разбра. Ако се приближи прекалено много, може да се сблъскат и заедно да потънат.
Като отново седна, Франчът протегна останалото му гребло към Кейлъм. Той пък на свой ред се настани, колкото може по-стабилно, протегна и собствените си гребла, и след няколко неуспешни опита успя да закачи греблото на Франчът.
Двете лодки се издигаха и спускаха по вълните. Кейлъм коленичи във водата, събираща се на дъното на лодката му, и се протегна, използвайки греблото на Франчът като опора, докато хвана планшира на другата лодка.
Но мощното дръпване, което го събори в ревящата вода, го свари съвсем неподготвен.
Франчът бе използвал греблото, за да събори Кейлъм. Тази мисъл бе единствената, останала в съзнанието му, когато той потъна в парализиращия студ на морето.
Някакво чудо го издигна на повърхността точно под корпуса на лодката. Не го бе грижа, че врагът му може да го очаква и да го удари с веслото отгоре. Като се приготви да поеме евентуалния удар, Кейлъм задраска по борда на лодката и увисна на ръце.
Сгушена на едната скамейка, прогизнала и с подивели очи, седеше Пипа. От Франчът нямаше и следа.
Устните й се движеха. Тя сграбчи ръцете и китките му, за да се опита да го изтегли на борда.
— Не! — Ужасен, че би могла да падне в морето, той успя да я отблъсне назад и да се изтегли сам нагоре, докато увисна през борда.
Водата достигаше до седалките и Кейлъм разбра какво е търсел приведен Франчът. Запушалката. Той бе извадил запушалката на дъното, за да се напълни лодката с вода и Пипа да потъне.
Лодката рязко загреба голямо количество вода и се преобърна.
През сивата стена, която ги разделяше, Кейлъм видя как полите й се издуват. Черната коса бе полепнала по лицето й и ръцете й лудо се размахваха.
Тя му беше казала, че не умее да плува.
Кейлъм мощно се оттласна с крака, преплува светкавично разстоянието помежду им, извъртя я така, че гърбът й да опира в тялото му, и се оттласна към повърхността.
Глас, който той никога досега не беше чувал, нашепваше в изнуреното му съзнание.
Притиснал Пипа към гърдите си, той се издигна на високия гребен на една вълна. И после отново пропаднаха в бездната. Кейлъм се огледа наоколо, но никъде не видя ни следа от лодката.
Тогава зърна как една ръка се показа на повърхността на няма и десетина метра от него. Ръката на мъж, с конвулсивно свиващи се пръсти.
Франчът заслужаваше да се удави.
Ръката отново се появи, после и главата на Етиен. И Кейлъм се протегна, докато успя да хване размахващата се във въздуха ръка.
Пипа лежеше върху Кейлъм. Главата на Франчът бе притисната към дясното му рамо. Кейлъм плуваше само с крака, отдавна престанали да усещат болката, и си поемаше дъх с дробове, които вече не можеха да болят.
Гърбът му срещна нещо твърдо и помръдващо.
Пипа беше повдигната от ръцете му и Франчът бе откопчен от дясната му ръка.
Силни ръце го изтеглиха гърбом върху каменистия бряг и невероятно, но той се олюля и падна в ръцете на Струан.
— Та това е чудо! — извика приятелят му срещу вятъра. — Всички сте живи, макар че вече мислехме, че всички ще загинете!
Кейлъм се издигаше през сенките на мрака. Когато отвори очи, се появиха примамващите отблясъци на огъня по стените и мебелите в неговата спалня в замъка.
Една врата се отвори и тихо се затвори.
— Прислужницата каза, че момичето все още си почива — каза вдовицата с крехкия си глас, и то съвсем не тихо.
— Шшт — Жюстен бе тази, която отвърна на баба си. — Кейлъм трябва още да поспи.
— Спи вече цял ден.
— И Етиен спи.
— Етиен е преживял ужасно изпитание.
— Щеше вече да е мъртъв, ако не беше Кейлъм Инес.
Кейлъм остави очите си отново да се затворят. Тялото му бе отпаднало и го болеше.
— Етиен нямаше да се удави — каза вдовицата.
Когато Жюстен не отвърна, старата дама зацъка с език.
— Знаеш, че просто не би могла. Също както и ти не се удави, когато морето щеше да те погълне преди толкова години.
— Това е заради булото — тихо каза Жюстен.
— Наистина, заради булото е — рече вдовицата. — Ти и брат ти сте родени, без да изтекат водите на майка ви. Такива деца се раждат на света вече научени да плуват и завинаги са защитени от удавяне. Забелязвам, че ти никога не се разделяш с твоето було.
— Нали ми го даде в медальона, бабо.
— А ти беше с него, когато се заклещи между скалите. Носиш го винаги, защото вярваш, че без него щеше да се удавиш.
— Етиен не носеше своето було днес. Никога не го носи. Дори не желае да говори за това.
Вдовицата се покашля.
— Той го държи на сигурно място. А днес случилото се с него доказа, че обстоятелствата при раждането му винаги ще го спасяват, независимо дали в момента носи булото, или не.
— Кейлъм го спаси, бабо — каза Жюстен. — Кейлъм го спаси, бабо. Кое те кара да се тревожиш, когато става въпрос за Кейлъм?
— Не ставай нагла, Жюстен. Не се интересувам от Инес повече, отколкото повелява елементарното човешко състрадание и желанието да го видя жив и здрав и изпратен да върви по своя път.
— Неговото място е тук.
Кейлъм затаи дъх.
— Дръж си езика — каза вдовицата. — И никога повече не казвай подобно нещо. Не е прилично да стоиш тук заедно с него. Излез веднага.
— Но аз…
— Излез! Може и да имаш право, че е помогнал малко на Етиен. Аз ще се погрижа да не се събуди самичък.
— Бабо, бих искала да остана.
— А аз бих предпочела да излезеш. Дължиш ми уважение, момиче.
Без да каже нищо повече, Жюстен излезе и Кейлъм чу шумоленето на черната коприна, когато
