вдовицата се приближи към леглото и застана над него.
Лампата до него припламна и той погледна в набразденото лице на жената.
— От колко време сте буден? — попита тя.
— Достатъчно дълго.
— Можете ли да станете?
— Аз съм силен мъж. — Той отметна завивките и спусна крака на земята, благодарен, че имаше прикритието на дългата нощна риза, в която някой го беше облякъл.
— Елате до огъня — нареди старата дама. — Има неща, които трябва да бъдат казани и забравени.
Стъпил върху треперещите си крака, Кейлъм я последва и се отпусна в едно кресло.
Вдовицата седна срещу него. От диплите на полите си тя извади тъмна кадифена кесия, завързана при отвора. Развърза я и отвътре измъкна мъничък портрет.
Остави образа с лице надолу в скута си и пак от кесията извади писалка. Подаде я на Кейлъм. Той послушно я пое.
— Опитваха ли се да те отучат насила от навика, когато си бил малък? — попита тя.
Той се намръщи и последва погледа й към писалката в лявата си ръка.
— А, това ли. Да, опитаха се и опасявам се, не успяха.
— Използваш и двете ръце еднакво добре?
— Така е. Понякога този недостатък се оказва особено полезен. — Както когато се налагаше да изтегли двама давещи се от морето. — Предпочитам лявата.
— Голямо нещастие — заяви вдовицата, като обърна портрета и го постави в скута на Кейлъм. — Моят съпруг.
Той вдигна портретчето и видя още едно изображение на тъмнокос мъж до писалище с писалка в лявата си ръка.
— Човек, който трудно се забравя — каза той. В момента тази жена май признаваше, че знае кой е Кейлъм.
— Никога няма да го забравя. Както всички Франчътови, и той се беше посветил да запази честта и името на този род неопетнени.
Погледите им се срещнаха.
За нещастие той притежаваше този недъг, да е левичар, но никога не позволяваше на никого да намеква, че не е като другите. За хора като него често се говори, че не са нормални. Преди него, при баща му, положението беше същото, както и при моя син. Но какво щастие, че Етиен няма нужда да се защитава от подобни обвинения! Първият от поколения насам. Голяма благословия.
— Може би е време да говорим направо, ваша светлост — каза Кейлъм.
Тя си взе обратно портрета и го върна в кесийката му.
— Момчето ми, — уморено рече тя, — понякога има неща, които не могат да бъдат променени, въпреки желанието ни да не е така. Прекалено много ще бъде изгубено.
— Вие знаете кой съм аз, нали? — Той я наблюдаваше внимателно.
Вдовицата отбягваше погледа му.
— Сигурна съм, разбираш, че семейната чест е неприкосновена — рече тя. — А някои скандали никога не могат да бъдат преживени.
— Как е възможно да се е случил подобен абсурд? Как е било възможно да бъда…
— Не! — Тя вдигна ръка. — Не го изричай. Бъди сигурен, че ако наистина се е случило подобно нещо, то е било без знанието на никой, който е можел да го промени. — Най-сетне тя го погледна право в очите. — Но също така бъди сигурен, че има хора, които са се чудили на някои неща. Не мисля, че ти… Има ли нещо, което смяташ, че трябва да ми покажеш? Нещо, което си успял да запазиш?
Дори и когато му казваше, че няма да го приеме обратно, тя искаше да бъде сигурна, че Кейлъм не притежава никакво доказателство, доказателство като това, което се беше надявал да получи от Миранда.
— Нямам нищо, което да ви покажа.
Не бе възможно да сбърка облекчението, което накара чертите й да се смекчат. Тя леко се усмихна.
— И аз така предполагах.
— И няма да ме признаете?
— Не те познавам — каза тя. — Но ти желая всичко най-добро.
— Способна сте да сторите това?
— Трябва да го сторя или да видя как семейството ми става за присмех. — Тя се наведе към него. — Ще ти кажа само това. Ако беше наистина този, за когото се мислиш, би сторил всичко, само и само да избегнеш скандала, който би предизвикало подобно разкритие.
Кейлъм въртеше писалката из ръцете си.
— Значи трябва да жертвам себе си заради честта на едно семейство, което не желае да ме признае за свой член?
— Разбираме се добре. Ще ми се да те бях опознала по-добре. — Тя стана. — Ще намеря начин да ти се отплатя до известна степен.
— Не искам парите ви — процеди през зъби той. — Но искам лейди Филипа Чонси.
Старицата се поколеба и после изправи гръбнак.
— Лейди Филипа и внукът ми ще се венчаят съвсем скоро — веднага щом тя се посъвземе. Това е било решено още в деня на раждането й. Не се опитвайте да я видите. Тя е много отслабнала и трябва да бъде предпазвана от всякакви вълнения. Поспете. Ще уредим да заминете оттук веднага щом се почувствате достатъчно силен.
Кейлъм остана до огъня, след като вдовстващата херцогиня бе напуснала стаята. Силите отново потекоха из тялото му. Сила, гняв и решителност. Заради гордостта на семейството си той трябваше да се преструва, че не е един от тях. Той можеше да го стори. Но не можеше да остави Пипа на онзи пъклен убиец, който я искаше само заради зестрата.
Вратата отново се отвори, този път припряно, и накара Кейлъм да скочи на крака. Той заобиколи така, че да остави стола между себе си и посетителя.
Изправен пред Франчът, Кейлъм трябваше да стисне облегалката на стола, за да не сграбчи негодника за гърлото.
— Дойдох да ви благодаря — рече Франчът. Устните му се разтегнаха. — Да ви благодаря и да ви предупредя. Уведомиха ме за коварния ви заговор срещу семейството ми. Опасявах се, че имате някакви тъмни цели тук, но нищо не би могло да ме подготви за нещо толкова фантастично.
— Фантастично ли? — Кейлъм отвърна на нахалния му поглед, без да мигне. — Така ли мислите?
— Стига с тези глупости. Помогнахме си взаимно да се спасим от морето и за това дължим един на друг благодарности. А сега аз отдавам дължимото.
— Помогнали сме си взаимно? — Кейлъм се изсмя с горчиво изумление. — Та ти се опита да ме удавиш! Аз трябваше да те оставя ти да се удавиш.
— Сега трябва да си тръгнете оттук — каза Франчът. — Хънсингор и хлапетата му заминават с вас. И ако не желаете да бъдете изложен на присмеха на обществото, никога повече няма да говорите за това.
— Искам Пипа — накратко заяви Кейлъм. — И смятам да я получа.
Изражението на Франчът се промени от гняв към съжаление.
— Ах, трябваше да се сетя за това. Не мислете повече за нея, Инес. Тя не е за вас.
— Тя винаги е била обречена на мен.
— Тя никога няма да бъде ваша.
Кейлъм заобиколи стола и ръката на Франчът се стрелна към дръжката на вратата.
— Филипа много се зарадва, като ме видя във фара — каза Франчът. — Тя с ужас узна, че именно по ваше нареждане е била отвлечена там и, че сте смятал тя да умре там.
— Какви ги говориш, човече?
— Горкичката Филипа! Какъв шок, а? Да открие, че мъжът, признал й любовта си към нея, е бил готов да я жертва. Когато й казах, че планът ти е бил да направиш така, че всичко да изглежда сякаш аз съм я убил и, че аз също е трябвало да умра, за да можеш да поискаш наградата си, тя дойде при мен с желание и
