— Разбра ли коя е Оливия, брат ми?
Жорж разказа всичко с пълни подробности. Мълчаха много дълго, влизаха в София, когато Вълкът се обади отново:
— Дреме ти за тая жена, нали? В смисъл не ти е безразлична?
— Да — с пресъхнала уста отговори Жорж. Вълкът сложи длан на коляното му.
— Следвай сърцето си, брат! Аз съм с тебе! Винаги!
Бесният едва преглътна сълзите си.
VI
Лидия спеше тихо като коте, Нерон лежеше до нея, отпивайки от отдавна изстиналия си чай и препрочиташе пасажи от „Кръстникът“. Велика книга. Прочете я някъде в началото на осемдесетте години и оттогава не се разделяше с нея. Разбира се, и видеокасетите на всички филмови серии на Ф. Ф. Копола, и когато имаше време и нервите му бяха наред, с удоволствие ги гледаше. Всъщност не гледаше нищо друго. Имаше спортните програми на сателита, имаха ги и другите, но когато предаваха интересен мач, бокс, рали или тенис, при него идваха големите и малките близнаци, Змея, Маймуняка, Каранов, ако се случеше в София, Бесния — естествено. Лидия правеше индустриални количества салати, вадеха ракията и с псувни и крясъци се отдаваха на дивите си емоции. После отиваха в столовата и сядаха да вечерят с бяло вино и бандитско изобилие. „Да прекараме кризата в лукс!“ — беше циничния девиз на Вълка и стриктно се придържаше към него. Лидия отиваше да гледа някоя комедия или любовна драма на видеото (друго тя не гледаше) и вечерите бързо се превръщаха във военни съвети. Сега обаче беше лято, спортни програми почти нямаше, а на всичко отгоре „Нерон“ се беше озовал във война с всичко живо, което имаше кураж да иска мангизи и да носи оръжие. Тежко време… Трудно се спи по време на война, още повече когато ти и само ти трябва да взимаш решенията.
Вълкът се измъкна от леглото, взе чая, мобифона, загаси нощната лампа и отиде в кабинета си. Отвори ледена „Пилзен“, седна и набра телефона на Нейко Змея. На третия звън чу сънения му глас.
— Кажи, Нероне!
— Какво става, Змей? Както викат братушките „Как дела!“
— Чакай да се изпикая — каза Нейко и като се върна попита: — Защо не пиеш приспивателни, таласъм такъв?
— Война със спящи красавици не се води.
Змея се разсмя весело. Беше се събудил напълно.
— Тук ври и кипи, брато. Засега играят бухалките, но очаквам всеки момент да запеят куршумите. Много нагли копелета са братушките, но много ядове имат. Вчера счупихме като кристална ваза седмия афганец.
— Къде?
— В „Шведския“, но апетитите им са навсякъде! Русалка, Албена, „Св. Константин“, особено „Св. Константин“. Лигите им текат от мерак да сложат ръка на „Палас“ и „Парадайс“. Точно там изядоха голямото дърво.
— Гледай да мине без трупове, Змей. Това е като лавина, почне ли веднъж, край няма.
— Досега я караме на сух бизнес. Какво става там? Беше ли на Крокодилското погребение?
— Бях. Имаш ли връзка с Маймуняка?
— Обядвахме заедно на Слънчев бряг… при „Бомбата“. Неговите проблеми не са по-малки. Особено в „Дюни“. Изглежда, афганците са купили някакъв педераст, новия шеф на комплекса? Или поне са го изкоркали по рецепта! Там все по намирисва на куршуми.
— Добре, Змей! Лягай да спиш! Извинявай, че те събудих.
— Няма проблем, Нероне. Аз съм от спящите красавици! — Нейко се засмя звънко и прекъсна линията.
„Наистина мирише на куршуми!“ — Вълкът жадно изпи чашата и я доля. Набра Маймуняка, но от централата му отговориха, че линия не може да бъде осъществена в този момент, което значеше, че той спи или в Созополската база, или на „Перла“.
Беше 3 и 10 часа… Нощта минаваше бавно и тягостно и най-вече в очакване, и нервно напрежение… В три и тридесет мобифона се обади.
— Какво става, Мартине? — с режисирано безразличие попита той.
— Всичко е наред, Нероне. Няма такова казино вече… Няма и да има… Какво пише в Библията: „От Содом и Гомора камък върху камък не остана!“ — Мартин беше завършил българска филология.
— Гардовете?
— В „Пирогов“, както заповяда… Имаше три висши ченгета! Сещаш ли се имената им?
— Да.
— Вързахме ги в задния офис, докато траеше екшъна. Сега са волни птички… Оставих „уши, нос и гърло“ след като се разкарахме оттам. Половин час по-късно цъфна Бобев с хората си, но налетя на полицията. Туриха му „сейкото“ и го откараха. Даже не им позволиха да скиват на каква кочина сме превърнали прехваленото му казино. Прибрах 36 бона в зелено.
— Ти къде си?
— Долу — каза Мартин. — Току-що влизам.
— Добре. Лягай да спиш. Утре сутрин ще се видим!
Вълкът допи бирата, върна се в леглото, легна до Лидия и стисна очи. „Наистина ще трябва да мина на приспивателни!“ — мислеше той, докато подмамваше съня.
Степанчик, Миндиргасов и Манджурците гледаха за пети път погребението на Крокодила. Лентата беше „Истман Колор“ със синхронен звук, а снайпериста беше проявил завидно умение в снимането с портативна шпионска камера. За пети път с появяването на братя Изови, Степанчик командваше „Стоп!“.
— На младия викат „Бесен“ — каза този път афганецът. — Има легенда, че Нерон е разумен, разбирай, че мрази „мокрите дела“ и т.н. Има такава легенда, но не отговаря на истината. Със сигурност знам, че в автомобилния бизнес още в началото на 90-та година е ликвидирал лично седем души от конкуренцията.
— Личи му — каза Манджурян. — Остър мъж.
— Сега не си цапа ръцете… Лично, но всички тия главорези — Степанчик посочи екрана — работят за него и не се гнусят от агонията на жертвата.
— Степанчик — обади се снайперистът. Тих, русоляв, започващ да оплешивява мъж в началото на 30- те. — Започвам да скучая. Има два подхода. Или да тръгнем направо срещу него и да разчитаме, че като главата на организацията падне — съставът й ще се саморазпусне. Наивна надежда! Аз бих избрал другия път. Един по един да избием капитаните му. Тогава, ако изпусне нервите си и реши да тръгне срещу нас, с него е свършено, което значи и с „Нерон“. Трябва да го принудим да напусне бункера.
— Точно така, Вит! Това е и моята идея. Манзур, готов ли си?
Чеченецът кимна.
— Ще намериш Жоро Италианеца в Пловдив, на гребната база. Останалото е твоя работа. Колата те чака долу. Тръгвай!
Степанчик го изчака да излезе.
— Вит?
— Слушам.
— В Централна Северна България действа Крушата. Истинското му име е Стефан Мирославов от с. Кирчево — Ловешко. Запомни ли лицето му?
— Да — безразлично, дори сънливо звучеше снайперистът.
— Долу те чака един фиат темпра. Средна класа автомобил, но в случая по-добър не ти трябва. С Крушата е по-сложно. Бръмчи много, пазят го истински борци. Имаш идеална легенда в Еппром-Ловеч. Настаняваш се в хотела и сам избираш деня и начина да отстраниш Крушата. Ясно ли е всичко?
