— Да ме върне на мъжа ми, Жорж — беше тихия, дори плах отговор.
— Къде е той? В Италия?
Оливия кимна.
— Чака ме в Рим. Купил е къща в Маями… Иска да ме отведе там. Той ще управлява интересите на лобито в Америка.
— Афгански ветеран?
— О, не… не е служил в армията. По професия е инженер-електроник. Един от най-добрите в Русия.
— Мафиот — инженер електроник! Звучи идиотски, не мислиш ли?
— Но е факт. Той е двадесет години по-възрастен от мен… — последното кой знае защо звучеше като оправдание. — Женени сме пета година.
— Евреин?
Оливия кимна.
— Държи в ръцете си диамантения бизнес. Казват, че е един от най-богатите хора в света.
Жорж потъна в мрачни мисли.
— Опасен враг! На това му викате „централно значение“?
Оливия продължи да кима.
— Малко шансове имам срещу диамантен крал… Искаш ли да се върнеш при него?
— Не — тихо каза Оливия. — Мразя го! Отвращава ме! Не искам да го виждам, но ме е страх от баща ми.
— Дотук костеливата ръка на КГБ не стига…
Оливия се усмихна тъжно.
— Не се заблуждавай, Жорж! КГБ е навсякъде, а в България действа една от най-силните централи?
— Пентхауз?
— Да, Пентхауз ще ме издири и ще ме прати там където баща ми иска. Ако Степанчик и афганците не успеят, службите ще се заемат и тогава…
— Какво ще стане тогава?
— Страх ме е да мисля, Жорж. Мен ще ме изпратят в Маями, а вас ще избият до крак! Дори сестра ти и майка ти няма да пожалят!
— Ще видим — злобно изсъска Жорж. — България е независима, а ние не сме деца! Ако дойде време да стреляме ще видим на кой му е по-дебела кожата!
— Ти си решил да ме задържиш! — по-скоро като констатация, отколкото като въпрос каза Оливия.
— Да! — прегракнало отговори Бесният.
— Ще стане страшно, Жорж!
— Да става каквото ще. — Бесният с две ръце взе главата й, затвори очи и докосна с устни нейните. Оливия го прегърна отново.
— Козелът е! — чу гласът на Камбоджанската каска. — Можеш ли да не отидеш на погребението?
— Не — троснато каза Вълкът. — Точно там съм тръгнал.
— Ченгетата ще бъдат навсякъде… Ако до днес нямат пълната ви бройка — сега ще я попълнят!
— Майната им. Не мога да не ида. Пука ми за Крокодила. Беше боклук отвсякъде. Жестът към останалите „артисти“ ме задължава да съм там!
— Внимавай, Вълк. Очаквам и Манджурците да присъстват?
— Ще бъде доста нагло, не мислиш ли?
— На челото им не пише „Аз съм манджурец!“
— И това е вярно… Да мине това шибано погребение, ще мислим после.
— Барона е конфискувал девет тира на „Нерон“.
— Знам. Ще се оправя с този мръсник, след като погребем Крокодила.
— Той е вече тук!
— Къде?
— На погребението на своя приятел Емил Кирилов-Кроки.
— А ти къде си?
— И аз съм тук. Вълк, направи се, че още не знаеш за тировете. Аз ще се заема с него.
— Добре… Влизам в Кюстендил. След две минути ще бъда на гробищата!
— Твоя работа — каза Козела. — Аз не те познавам!
Мобифона заглъхна.
Целият подземен свят на България се бе стекъл да изпрати своя събрат Крокодила във вечното му жилище. Бяха заменили шарените шушлякови анцузи и маратонките с черни копринени костюми и със задължителните слънчеви очила, предимно на фирмата „Райбан“. Тук бяха всички наемни убийци, рекетьори, автокрадци, жилищни обирджии, та до най-обикновените побойници и скандалджии, които присъстваха с надеждата някой от големите босове да ги забележи и да ги включи в големия бизнес, при големите мангизи. Градът беше задръстен от най-луксозните марки автомобили предимно немски, италиански и американски. Ако някоя бригада от Интерпол можеше да зърне отнякъде тази гледка щеше да изяде полицейските си медальони от безсилен яд и съзнание за пълната безпомощност на прехвалената си организация.
Разбира се, беше пълно с полиция — явна и тайна. Качени на изпушилите си лади, ченгетата се задоволяваха да бъдат неми свидетели на погребението на един рецидивист с безброй присъди и поне десетина години излежани по пандизите. Погребение достойно за „Кръстникът“. Цялата местна полиция беше на крак, имаше подкрепления от София, Благоевград и Дупница! Сред ченгетата се движеше и една бяла лада със софийска регистрация, но вътре, маскирани като ченгета бяха личния шофьор на Степанчик, Вениамин Летеца и тримата манджурци. За разлика от телевизията, снайпериста Манджурски, снимаше всичко…
Братя Изови пристигнаха заобиколени от охраната си, положиха цветя върху ковчега на Крокодила, Жорж дори се прекръсти, целунаха ръка на майка му, подадоха пликове с пари на вдовицата и се смесиха с тълпата. Нерон зърна студеното, безразлично лице на Козела точно пред себе си, после Бобев изникна пред очите му.
— Здравей, Нероне! По трагични поводи се виждаме?
— Такъв е животът — свивайки рамене каза Вълкът. — Ти как си?
— В хазарта! Това е мой бизнес! Не допускам никого!
— Нямам интереси в хазарта.
— Исках от мен да знаеш, че това е моя територия — нагло заяви този празноглав самохвалко. — Аз те уважавам! Винаги си добре дошъл гост в моите казина!
— Ще го запомня — каза Вълкът, даде знак на охраната да го последва, хвана Жорж под мишницата и напуснаха гробищата.
— Кое е основното казино на това лайно Бобев?
— „Асо пика“ — каза Мартин, който винаги беше до него.
— Още тази нощ ще го смелите… Руини виждал ли си, като тия по филмите! Ето какво трябва да бъде „Асо пика“ тази нощ! Ясно ли е?
— Считай го за руина, Нероне!
— Ако хората му се опънат — в „Пирогов“ до един. В ортопедията! Ще му покажа аз на това лайно коя е неговата категория!
Вълкът направи знак на брат си да се качи при него и потеглиха ескортирани като президенти.
Запалиха цигари, мълчаха. По едно време Вълкът попита:
