Жорж мълча дълго преди да отговори.
— Не знам! — стана. — Тази нощ ще науча!
— Чакай — спря го Вълка. — Ще идем заедно. Осигури кервана!
Докато Бесният чакаше брат си, обади се Валери.
— Бате Жоро, моля те кажи на шефа, че Чомбе и Барона внесоха 15 милиона ДМ 6 банката.
Бесният се ухили вътрешно. „Мръсни копелета, замириса им на олово и клекнаха!“
— Ти какво правиш? — попита той.
— Готвя се да тръгвам… Сам съм в цялата банка.
— Искаш ли да видиш Катя?
— Естествено… Ако бате Вельо позволи…
— Ела пред офиса. Веднага! — заповяда Бесния и затвори мобифона.
— Пентхауз, Тодор Беров, президента на „Полиинс“ иска среща с вас? — каза майор Григоров по вътрешната уредба.
— Къде е?
— Долу, чака в колата си.
— Доведи го, Гриша. Прекарай го през рентгена и го качи горе. „Какво ли иска момченцето със смачканите уши? Преференции, какво друго. Преференции на руските пазари и гаранции, че не е в списъка на осъдените. Кой дава такива гаранции? Кой, по дяволите, след като самият Господ-Бог не може!“
Тодор Беров беше облечен излишно скъпо. Бял ленен костюм от „Версаче“, бели мокасини „Бали“, жълтозелена връзка „Креон“, златен „Ролекс“ и брилянт на лявата ръка, тежка златна верижка на дясната. Всеки друг, облечен така, би изглеждал върха на шика, но той си оставаше маскиран колбасар със счупени уши и нагъл, хитроват поглед в тъмните си, тинести очи.
— Добър вечер, Пентхауз — подаде разперените си пръсти той. — Извинявай за безпокойството!
— Не ме безпокоиш, Доди, заповядай. Ще пиеш ли нещо?
— Един чай. Знаеш алкохол не употребявам!
— Извинявай, забравих. Два „Ърл грей“, Гриша, с мляко и всички екстри!
Дебелият се върна на бюрото си и посочи с пръст на госта си да седне срещу него. „На това посрано борче не му се полага масата за гости!“ — помисли той, но в очите му видя, че е разгадал унизителното посрещане.
— С какво мога да ти бъда полезен, Доди? — лековато, неангажирано и безразлично попита Дебелият.
— Разговорът е дълъг, Пентхауз. Сега по-скоро минавам да подхвърля някои идеи.
— Аз не бързам… Говори спокойно.
— Както знаеш „Полиинс“ има известни интереси в индустрията. Достатъчно богати сме за да вземем участие в приватизацията.
— Чакай, Доди. Богати викаш? Кой е богат, моето момче? — Дебелият беше десетина години по-стар от госта си. — Бившата компартия или някаква си „Полиинс“, която утре може да не съществува?
Вратът на бореца се зачерви като гребена на боен петел.
— Вярно е, че започнахме с партийни пари, Пентхауз!
Дебелият вдигна рамене.
— Знам защо си тук, г-н Беров. Отдавна трябваше да си минал на отчет, приятелю. Ти си един от т. нар. програмирани милионери на партията. И партията е тази, която ще те подкрепя или ще те срине. Това, че си върнал във Виена пет милиона долара, не значи, че си излязъл от опеката на Пентхауз, Доди! Ни най- малко! Ти си върнал един заем и нищо повече. Разбираш ли ме? — Беров кимна. Беше почнал да се поти обилно и от вида му на денди не беше останало нищо. — Радвам се, че ме разбираш — продължи Дебелият. — Предстои да извършим велики дела заедно, момче. Никой не иска да връща правешкия комунизъм на Живков, но и никой не бива да си мисли, че ще допуснем в т. нар. демокрация нашите кадри да влязат бедни като просяци. Ясно ли се изразявам? — Беров продължи да кима. — Много, много се радвам, че се разбираме, приятелю. Знам какво те интересува: Кремиковци, Девня, Нефтохима, портовете във Видин и Русе, в Балчик, Бургас и Варна… Прав ли съм? Прав съм я? Поглеждате към Русия и за там се минава през нас, партията, както и да се нарича тя сега — БКП, БСП, Пентхауз или нещо друго! Всичко в тази държава сме построили ние, бившите комунисти и като дойде време да го раздаваме ще го дадем на наши хора. А ти и твоята „Поли“, ако продължавате да имитирате независимост, няма да попаднете в нашите планове! Радвам се, че ме разбираш, а щом ме разбираш ще приемеш и един съвет. — Майорът внесе чая и Дебелият го изчака да излезе преди да продължи: — Съветът ми е следния, Доди. Утре сменяш борда на директорите. В новия борд включваш наши проверени хора. Ще ти пратя точен списък. Заемате се с общи усилия и разделяте „Полиинс“ на още десет самостоятелни фирми, профилираш им направленията и тогава идваш с директорите на холдинга, да говорим за Русия… На гигантски пазар се излиза с гигантски връзки и гигантска подготовка, Доди. Аз съм връзката, ти извършваш подготовката и нашите кадри чрез „Поли“ започват приватизацията на Кремиковци, Девня, Нефтохим, Плама и т.н., разбираш какво искам да кажа, нали? — Беров продължи да кима. — Радвам се! Винаги съм знаел, че си умен мъж, г-н Беров. Извърши необходимото и ела на делови разговор… дотогава можем да обсъждаме единствено времето. — Дебелият плесна с ръце. — Извинявай, увлякох се. Чаят ще изстине.
Пътуваха по-малко от час под усилена охрана. Вълкът и Лидия бяха в новия мерцедес 500, след тях в банковия 600 Валери и Бесния. Охраната специално проверяваше тунелите, но този път нямаше засади! Завариха трите жени сами в целия манастир. Генадий беше отишъл на някаква сватба в енорията, а охраната беше толкова дискретна, че както се изрази Катя — незабележима. Палавата им сестра от вратата се хвърли на врата на годеника си и почти насила го завлече в стаята си, или килията, както беше прието да се нарича тук. Братята целунаха майка си. Оливия стоеше права, бледа, като че ли бездиханна.
— Лидия, Велине, това е Оливия — нервно каза Жорж. — Запознайте се.
Лидия ласкава както винаги протегна ръка и каза:
— Много си красива, мила. Не съм виждала по-красива блондинка от теб.
— Благодаря — тихо отвърна литовката.
Вълкът се задоволи мълчаливо да й целуне ръка, сложи Лидия да седне и прегърна майка си:
— Как си мамо?
— Както ме виждаш, сине. Щом вие сте добре и на мен нищо ми няма…
— Ела! — сухо каза Жорж и излезе от магерницата. Беше тъмна и душна юлска нощ. Щеше да вали, всяка нощ валеше вече повече от месец. Беше тихо, чуваха се щурци, далече долу в селото лай на кучета. Оливия застана до него. Жорж се обърна, няколко секунди се гледаха в очите, после тя го прегърна и застина на гърдите му.
— Липсваш ми — каза Бесният. — Мислех за теб!
Оливия не мръдна, само може би напрегна мускулите си или така му се струваше.
— Обади се Степанчик. Настоява да те пуснем. Каза, че си била от централно значение.
Оливия свали ръцете си и ги скръсти на гърдите.
— Какво значи „централно значение“, Оливия?
— Дълго е за обяснение…
— Аз не бързам. Цяла нощ е пред нас.
— Баща ми, Жорж… Той е бивш генерал от КГБ. Евреин… Той командва най-могъщото лоби в Русия.
— А Йосиф Кобзон? — Жорж четеше вестници и някои клюки бяха стигнали до него.
— Кобзон е певец, суетен паун. Там истинските хора са други. Трима генерали, евреи командват и милиардите, и бившите офицери от секретните служби. Баща ми е главният.
— И какво иска… баща ти?
