— Но имаш претенции! Искаш да ти вярвам.
— Не. Искам да чуеш моите мотиви да дойда при теб и моите основания да твърдя, че аз съм човека, от който имаш нужда.
— Целият съм в слух, Козел. Освободил съм цялото си време за теб!
Баретата бръкна в сакото, извади бележник и писалка.
— Някои неща не мога да ги произнеса на глас — каза той. — За общо добро, твое и мое.
Вълкът кимна, взе кафето си и застана зад гърба му. Ченгето написа няколко реда и се изправи така, че да му позволи да вижда.
— Това е невъзможно! — възкликна Нерон, изненадан, дори шокиран.
Козелът написа още няколко реда и отново се отдръпна. Нерон четеше и не вярваше на очите си. „Работата излезе много по-сериозна, отколкото я мислех!“ Придърпа стола и седна до него. Козелът изписа три листа с ъгловатия си, разлян почерк и затвори тефтера. Нерон скочи нервно и тръгна да се разхожда из кабинета си.
— Каква е цената на тези сведения? — попита той. Козелът скъса листите, смачка ги, провери дали следващите не са запазили отпечатък от почерка му, прибра бележника и запали листите.
— Незабавна смърт и за двамата.
— Не забравяй, че зад гърба си имам цяла армия.
— Не си прави илюзии, Вълк. Разберат ли където трябва, че ти и аз имаме тази информация, веднага ще ни отделят по една ниша в хладилника.
— Този… това само аз и ти знаем, така ли?
Козелът кимна.
— С какъв кураж ми гласуваш това доверие!
— Пари — отново кротко, много кротко звучеше гласът му.
— Ще стигнем и до там. Как мислиш, че ще действат?
— С двама-трима корумпирани висши полицаи и няколко от гангстерите, прононсирани доносници на полицията.
— Имена?
Козелът се усмихна за пръв път.
— За имена се говори обикновено след финансовите споразумения.
— Добре, да приключим този въпрос. Как оценяваш работата си за мен?
— Пет милиона лева.
Вълкът подсвирна.
— Добра цена. Сериозно ли мислиш, че струваш толкова.
— Не обичам пазарлъците, Вълк.
— Аз също. Добре. С тебе няма да се циганя. Приемам. — Вълкът си подаде ръката, но тя увисна във въздуха.
— Това не е всичко. Никакви банки. Кеш.. Два милиона сега, три на Коледа в брой. Моя грижа е къде ще ги съхранявам. Приемаш ли?
— След като ще ти дам пет милиона лева, за мен е абсолютно безразлично как — равнодушно каза Нерон. Вдигна вътрешния телефон и се свърза с Валери. — Донеси два милиона лева в офиса. В едри копюри.
— Това задоволява ли те?
— Почти.
— Почти… Козел?
— Автомобил, шефе. Работата, която ще върша, иска маневреност и бързина.
— Прав си. Каква марка, претенции имаш ли?
— BMW — то на брат ти!
— М 7? Та то първо е поръчково, второ в момента е надупчено като швейцарско сирене?
— Моя грижа е да го стегна.
— Както искаш! — набра мобифона на Мартин. — Докарай пред офиса поръчковия баварец. Ще го вземе един тип на име Козела. — Погледна спецченгето остро. От този момент той ставаше негов роб. — Задоволих ли прекомерните ти претенции?
— Да — кротко, та чак смирено звучеше гласът на този видимо опасен мъж.
— Как ще влизам във връзка с тебе?
Козелът бръкна в джоба си, извади визитната си картичка и му я подаде.
— Всичко е истинско и името, и адреса, и телефона.
Козелът всъщност се казваше Иван Милетиев и живееше някъде из Коньовица.
— Доверие за доверие, а? — Криво усмихнат се пошегува Нерон. — А сега имената на висшите ченгета и на ебалниците?
— Ударите ще дойдат от две места и чрез двама провокатори. Казино „Асо пика“, собственост на Иво Бобев и игрален дом „Шанс“ на Чико. Говорят ли ти нещо тези имена?
— Естествено. Познавам ги и двамата.
— Чрез тях и техните заведения ще се разиграе кадрила. Режисьори ще бъдат полковник Попов, шеф на отдел „Убийства“, полковник Иванов и един измекяр, който по комунистическо време се правеше на наш агент във виена. Казва се Христо Христов.
Вълкът кимна. Всички имена му бяха известни, само че не можеше да си представи, че биха се комплектовали по този начин.
— Какво смяташ да предприемеш, Козел?
— Един шахматен ход напред. Ще направя от Чико и Бобев смъртни врагове, преди полицаите да са ги пратили срещу тебе.
— И как ще стане това?
— Ще видим като му дойде времето!
На вратата се чукаше. Валери носеше парите. Влезе, остави пакета на масата и без въпроси напусна офиса.
— Голяма пачка? Как ще я носиш?
— Долу при охраната оставих куфар.
Вълкът се засмя отново, но знаеше ефекта на фалшивото си веселие и го изтри от лицето си.
— Предвиждаш всичко, а? — Козелът кимна. — Добре. Това е всичко за днес. Действай! — подхвърли му своя визитка. — Така няма да минаваш през охраната. — Стана, срещата беше свършила.
— Още нещо. Последно.
— Какво има пък сега?
— Как да те наричам?
— Как да ме наричаш? Как! Вълк ме наричай. И без това зад гърба ми всички така ме наричат. Дори брат ми.
V
В неделя вечерта хората на Иво Бобев нахлуха в игрална къща „Шанс“, пребиха охраната, изпочупиха бара, ролетката, обраха банката и след като се увериха, че погромът е пълен, се изметоха. Нерон потърси Козела.
— Ти ли инсценира екшъна? — попита той.
— Докато се оправят помежду си ние ще вземем аванс. Заминавам.
— Къде, бе…
— Върна ли се, веднага ще се обадя. — Козелът прекъсна линията.
Мобифона се обади. Беше Мартин.
— Застреляли са Крокодила, шефе! Обадиха се от Кюстендил. Някъде около границата.
— Разбери подробностите, намери Жорж, големите близнаци, Гери и елате тук.
Емил Кирилов-Крокодила беше сред най-опасните в града, държеше в центъра дискотека „Кроки“ и прибираше рекет от всички дребни собственици в окръга. Разбира се, плащаше 30 % на „Нерон“ и това му
