Манджурците кацнаха на летище Букурещ. Хората на Степанчик ги посрещнаха и с два „Ланд Крузер“-а потеглиха за Констанца. Около двадесет и три часа бяха на порт „Констанца-юг“. Свалиха багажа и се прекачиха в италиански глисер „Рива“ с два двигателя „Меркюри“ с по 350 конски сили всеки. Лодката потегли бавно, излезе от пристанището и с пълна мощ се отправи в открито море. Когато напусна десет милната гранична зона, заби на юг и се понесе към България. Около един и тридесет „Рива“-та заседна умишлено, със загасени светлини на дълъг пясъчен бряг.
Манджурците и един от придружителите им слязоха на брега, другите двама избутаха глисера в морето и потеглиха обратно.
Това беше плажът на Шабла. Степанчик ги чакаше на сто метра от там в бившата резиденция на ЦК на БКП, на брега на езерото-резерват, може би най-красивото кътче на Черноморието.
Точно в девет сутринта, охраната съобщи, че Камбоджанеца е дошъл. „Войнишка работа! Точен до секундата!“ — помисли раздразнено Вълкът. Предстоеше му тежка среща.
— Уверете се, че е чист и го доведете!
Червената барета изглеждаше добре и в цивилни дрехи. Здрава костна система, тренирана мускулатура и рейнджърско спокойствие лъхаше от този светлокос, синеок мъж, облечен в джинси тишърт и ленено сако в наситено тъмносиньо, почти кобалтово.
— Как да те наричам? — попита Вълкът.
— Както искаш.
— Няма ли да ми кажеш името си?
— Сега не. Поне истинското.
— Чин?
— Капитан.
— Камбоджа… Какво ми се правиш на интересен? За хиляда долара ще си доставя досието ти… Ден по ден — от раждането ти до днес.
— Нямам досие. Унищожих го преди да напусна.
— И все пак, дай едно кодово име!
Баретата стоеше до вратата и на пръв поглед не се дразнеше, че Вълкът го държи прав.
— Навремето в моя град ми викаха Козела… заради навика ми да удрям с глава.
Вълкът се засмя дрезгаво. Този смях беше известен сред борците и по-скоро всяваше страх, отколкото веселие. Стана, протегна му ръка, получи неговата.
— Добре дошъл! Аз Вълк, ти Козел, ела да видим какво ще излезе от тази менажерия — посочи му масата за гости, седна срещу него и натисна звънеца. Влезе сервитьор със смачкани от дълго трениране на борба уши и чинно застана да чака заповедите на върховния шеф. — Какво да ти предложа?
— Не пуша, не пия кафе и алкохол — беше отговора.
— Някакъв натурален сок?
Козелът кимна.
— Донеси от новия внос портокал и кафе за мен. — Вълкът го погледна косо. — „Нерон“ има генерална преференция за внос на натурални сокове.
— Знам — кротко каза Камбоджанецът.
— Много знаеш — кисело се усмихна Вълкът. — Всъщност какво знаеш за мен?
— Всичко — все така кротко продължи да отговаря гостът.
— Чак всичко…
— Знам полицейската ти биография от игла до конец. В досието са включени семейство, детство, спортни години и образование. Има раздел хоби. Знам, че четеш много, че се справяш с немски и английски говоримо и, че си безмилостен като невестулка.
— Ти си можел да говориш, бе — Вълкът изчака сервирането и попита: — Какво те води при мен?
— Пари.
— Има ли пари в „Нерон“? Досието какво казва по този въпрос?
— Мълчи. Дневният ти оборот е около 100 милиона, ежедневната печалба между 7 и 10.
— Така ли? — Нерон се усмихна искрено. — Кой ти даде тия цифри, шефът на БНБ?
— Имам свои източници.
„Нахално копеле!“ — Вълкът беше почнал да се дразни, но трябваше да купи това ченге, ако искаше да се добере до Дебелия и комунистическите структури, които движеха конспирацията срещу него.
— И какъв процент от тази печалба смяташ, че ти се полага?
— Точно този въпрос дойдох да обсъдим.
— Козел, ти май си нахален тип?
— Ако поговорим сериозно, ще се увериш, че не съм.
— Какво предлагаш? Смятай, че сме започнали сериозния разговор.
Козелът не помръдна, не се докосна до сока, не промени изражението си.
— Ти започна война с афганците. Първата от трите, които ти предстоят. Но срещу обучена в терор армия, изпращаш разни борци-мутанти, които може би могат да те пребият с бухалки, но срещу професионални войници ще бъдат безпомощни като девича гимназиална паралелка.
„Прав е!“ — помисли Вълкът, но попита от чисто любопитство:
— Кои са трите войни, които ще водя?
— Да карам по ред. Сега воюваш с афганците от „Нева“.
— И това ли знаеш?
— Всичко знам — все така кротко, дори скромно, лансираше нахалството си Козела.
Мълчаха дълго.
— Има две вероятности, Козел. Да те наема или да не те наема? Наема ли те, обаче, ставам твой господар! Това ясно ли ти е?
— Напълно.
— И го приемаш?
— Няма друга причина да съм тук.
— Защо… Горд мъж, профи?
— Пари! — прекъсна го Козела.
„Не ме преКъсвай!“ — спонтанно щеше да изкрещи Нерон, но пое въздух и премълча.
— Ако не те наема, на кого ще предложиш услугите си?
— Не на афганците, всеки случай.
— Ако има война тя е между „Нерон“ и „Нева“?
— Сега… После ще се появи „Полиинс“ и „Пентхауз“. Един след друг, разбира се.
„Той е наистина достатъчно добре информиран. Ако го наема и се окаже ебалник? Могат ли да ни писнат ушите от това нагло копеле?“
— Твърдиш, че водим война с „Нева“? Приемам. На чия страна са шансовете?
— Виж, Вълк, докато не съм твой наемник ще те наричам така. Заработя ли по свирката ти, ще се обръщам към тебе както заповядаш. Задаваш ми въпрос, който се нуждае от сериозен анализ. Готов съм да ти представя моята прогноза, но първо трябва да обсъдим един генерален въпрос.
— И кой е той?
— Взаимното доверие.
Вълкът отново пусна прословутия си смях.
— Доверие се печели, Козел! За мен работят 10 хиляди души. Аз храня семействата им, правя ги богати хора и те ми имат доверие. Те, за общото благо изпълняват заповедите на президента на „Нерон“ и хармонията се поддържа. Е, понякога се глобяваме за изгъзици, пиянски изцепки и т.н. Но да владееш 10 хиляди диви, примитивни и полуграмотни мъже, трябва да притежаваш железен инструментариум и нито за миг да не се колебаеш да го използваш. Разбираш ли ме?
— Да. Нямам възражения!
