— Можеш ли да намериш негова снимка? — попита Жорж, съзнавайки, че въпроса му е глупав.
— Не. Едва ли някой в България може. Включително и Степанчик.
Жорж отново започна да чувства нервните тръпки по кожата си.
— А другите двама?
— Мурат Манзур, чеченец. Герой от Афганската война. Впрочем и тримата са афганци. Тих убиец. Предимно с нож, примка и шило. За него казват, че може да се изкачи без въже на покрива на Емпайър Стейтс Билдинг. Когато го видях беше с брада и мустаци. Третият е руснак от полски произход. Знам, че е родом от Лвов, и че е най-добрия снайперист сред афганците.
„Сега вече загазихме истински!“ — помисли Бесния загледан в изключителното лице на литовката. — Така комплектовани тия тримата наистина са страшна сила. С този нож Степанчик наистина може да ни заколи!
— Манджурците идват да изпълнят смъртната ни присъда, така ли?
Оливия кимна.
— Не можа ли да запомниш поне още едно име?
— Не — Каза Оливия, — но след половин час ще повторят предаването.
Деветте осъдени на смърт бяха братя Изови, Крушата, Мечката, Жоро Италианеца, Атанас Комшев, Борис Каранов и двамата Маргини.
— Какво каза сега! — извика Бесния.
— Списъка на осъдените е съставен по препоръка на някой си Иво Бобев — беше отговора.
Това, което Оливия премълча беше, че първата задача на Манджурците беше свързана с нея. Баща й беше заповядал да я издирят и върнат на мъжа й.
IV
Когато въведоха Валери, Вълкът четеше пресата. До преди три години не беше разгръщал вестник, но откакто събра безработните спортисти около себе си, доби навика да преглежда ежедневниците преди да предприеме каквото и да било между осем и девет часа сутринта.
— Влез, Валери, сядай. Закусвал ли си?
— Не — откровено каза инженерът.
— Едно плато, препечен хляб, кафе и някакъв натурален сок. Какъв предпочиташ?
— Ябълка.
— И кана ябълка — заповяда Вълкът на охраната. — На — подхвърли му свитък вестници. — Тия ги прегледах вече.
Валери преброи до десет, събра кураж и попита:
— Къде е Катя, бате Велине?
— Скрих ги с мама на сигурно място — изръмжа Вълкът. — Хайде, прочети вестниците… После ще говорим.
Валери прочете заглавията, изяде една препечена филия с масло и луканка, но с наслада изпи сока и особено кафето. Тук, в бункера на „Нерон“ предлагаха по-добро кафе откъдето и да било другаде из София.
— Разбираш ли нещо от банково дело, Вальо?
— Това е дипломната ми работа. По-скоро управление на големи фискални маси.
— Колко вида банки има… Според теб, разбира се.
— Много, но само на два типа човек трябва да обръща внимание. Първият — банка, която иска да завоюва доверието на клиента и искрено е подчинила дейността си на тази цел, и вторият — такива, които от създаването търсят удобен момент за фалит.
— „Неронбанк“ е банка от първия тип — сухо каза Нерон. Всъщност прикриваше изненадата от бързия и вещ отговор на бъдещия си роднина. — Аз съм председател на банката. Чувал ли си?
— Разбира се. Доколкото е възможно опитах да се запозная с дейността ви.
— И какво установи?
— Солидна банка, бате Велине, но ако искаш да бъда откровен с тебе, използвате около 30 % от възможностите й.
Вълкът го погледна косо.
— И ти знаеш къде се губят другите 70 %?
— Боите се да реинвестирате, обърнали сте гръб на новите технологии. Общо взето, сте по- подозрителни отколкото се налага.
— Ако ти си председател, какво би направил?
— Ще се отворя към външните инвеститори, ще им намаля лихвата наполовина и ще участвам с процент в бъдещата печалба. Както казваше моя професор: „Умерен риск — сигурна победа!“
Вълкът сияеше вътрешно, макар че не го показваше.
— Добре, Валери, ще ти дам възможност да отвоюваш за всички нас 70-те процента на „Неронбанк“. От утре ти си председателя… Не ме прекъсвай! Никога не ме прекъсвай, момче! — Вълкът запали цигара, отпи от изстиналото си кафе и продължи: — На главата си имам достатъчно грижи и ядове, та за тая пуста банка, почти не се сещам. Дръж. — Вълкът му подхвърли лист с емблемата на фирмата. Това беше официалното му назначение за пред финансовите власти в държавата. — Утре в девет часа ще те представя на персонала. Ясно ли е?
— Разбира се — невярващ на връхлетялото го щастие промълви Валери.
— Жоро ви е купил апартамент на ул. „Славянска“. Тук са ключовете, адреса, етажа — всичко. Като се прибере Катето ще го мебелирате заедно. Дотогава ще живееш тук, в бункера.
Валери отново преброи до десет.
— Къде е Катя, бате Велине? Мога ли да я видя… или поне да я чуя по телефона?
— За това ще говорим накрая. — Вълкът подхвърли две спестовни книжки пред него. — Това са два пъти по пет милиона лева. Едните на твое име, другите на името на Катето… Семейство ще бъдете… там за разни екстри и защото един председател на банка не трябва да се лишава от нищо! Парите са в нашата банка, но ако искаш можеш да ги прехвърлиш другаде.
— Бате Велине? — В гласа му се прокрадна укор, а това кой знае защо развесели Вълка.
— Майната ти — усмихнат каза той. — Парите са твои, ако искаш изгори ги в камината като княз Мишкин.
— Като кой?
— Няма значение — Вълкът махна с ръка и натисна звънеца. В кабинета връхлетяха бодигардовете. — Момчета, от днес работите при господин председателя на „Неронбанк“. Всяко негово желание е закон за вас. Изчакайте отвън… След малко ще го представите на шофьора… Един шеф на банка трябва да пътува в черен мерцедес и винаги да бъде в тъмен костюм и черни чорапи! Вървете. — Когато останаха сами, Вълкът набра мобифона и му го подаде. — Кажи й, че от петък вечер до понеделник сутрин ще бъдеш при нея!
— Господа, Нерон удари балтията на конкуренцията и брутално иззе петролния бизнес — започна Дебелият на извънредно заседание на Пентхауз. — Пратил е стотина мутри по протежение на цялата граница. Чомбе в Петрич, Крокодила в Кюстендил и Барона в Сливница са се опитали да реагират, но хората им са изпотрепани с бухалки и лежат по болниците в гипсови корита. Да не останете с погрешното впечатление, че ми е жал за тях? — тих смях се разнесе из залата. Дебелият избърса потта си със снежно бяла кърпа и продължи. — Ако Нерон продължи още само три месеца да дои югоембаргото ще стане толкова силен, че ще бъде трудно да го спрем. Трябва да го спрем сега, когато воюва с отцепниците и руснаците едновременно. Хватката му е много проста. Негови хора в Сърбия му светват кога агентите на ЮНПРОФОР са далеч от границата и тировете тръгват. Минават по тройки от един пункт, връщат се празни
