съвета на „Нерон“. Така ли е?
Жорж кимна машинално. „Ще полудея! Това не е истина! Аз сънувам! Иля Муромец, жив, Степанчик знае кой е убиецът на брат му? Аз съм мъртъв!“
— На съвета заловихте в измама Иван Кочев-Чомбе и Боян Петракиев-Барона… Вълкът, брат ти, им даде ултиматум да върнат 19 милиона ДМ, те обаче знаят, че никога повече не могат да спечелят доверието му. Тогава какъв им е изхода — или да паднат под ударите на „Нерон“, или да потърсят по-мощен съюзник от вас!
Жорж скочи и тръгна из трапезарията. „Наистина ще полудея, по дяволите! Още тази нощ трябва да атакуваме Степанчик… и ония плъхове Чомбе и Барона!“
— Ще ми кажеш ли източника на информацията си! — Жоро беше допуснал бесните да го завладеят напълно и Оливия почувства това.
— Да, Жорж. Казах ти „Нева“ е страшно мощна. По-силна от Коза Ностра, АВМ, Дженерал моторс, Ай Ти Ти и т.н. Може би единствено КГБ може да мери сили с нея… — Оливия запали цигара, подпря лакти на масата и взря бледосините си очи в него. — Помниш ли, какво правех преди да пусна концерта на Брюкнер…
— Не… да, слушаше някаква радиостанция? Новини на литовски.
-Това беше радиостанция „Нева“, която предава кодирана информация за членовете си на всички езици и по цял свят — от единия полюс до другия за всички страни по света, в които „Нева“ има интереси.
Жорж плуваше в пот.
— И те… радиостанция „Нева“ вече знаеше, как е протекъл нашия съвет?
— Не се ли убеждаваш сам? — с въпрос на въпроса отговори литовката.
Бесният изхвърча от салона, свря се в кабинета си и набра мобифона на брат си. Завари го да вечеря с Лидия в апартамента. Беше зарязал другите да беснеят с рускините и си пиеше питието в компанията на Каранов. Задъхан, изнервен до полуда, Жорж му повтори дума по дума, информацията която беше получил от Оливия. Вълкът мълча много дълго, после стана и излезе от хола си с мобифона в ръка. Жорж чуваше цялото му движение както отварянето и затварянето на вратите. После и една последна въздишка, преди отново да чуе гласа на брат си.
— Много лошо, Жоро, отвратителна работа, да му ебеш майката! Знаеш ли телефона в четвъртия бункер?
— Да — каза Бесния.
— Слушай внимателно. Пращам усилен „отбор“ за мама и Катето. След две минути са на път. Ти, латвийката…
— Литовката!
— Все едно, майната й! Отивате утре сутринта… Вземи някой таралясник, който не прави впечатление. И две момчета… Аз пращам „цигулари“ при теб. Веднага… — Вълкът мълча няколко секунди, преди да продължи. — Дойде силно време, брат ми, както казват моряците. Разбра ли ме?
— Да.
— Добре, изчакай ония с цигулките и изчезвай…
Завари Оливия отново заслушана в литовското предаване на радио „Нева“. Беше си наляла чаша коняк, запалила цигара и легнала боса на канапето пред терасата. Двете й обувки бяха поставени на покривката на масата, там, където преди десетина минути беше фруктиерата. Запазил настроението си, Бесния връхлетя и я завари да си повтаря на глас нещо, което едва ли някой в България беше в състояние да преведе.
— Твоето шибано радио може да знае всичко, но със сигурност не може да предвиди, че сега ще те еба?
Оливия се усмихна.
— Прав си! Радио „Нева“ няма сексуален отдел!
Усмивката й, а и думите й, окончателно го извадиха от равновесие. Бесния се хвърли като тигър върху нея, разкъса дрехите й на парчета и за няколко секунди я съблече гола. Оливия продължаваше да се усмихва и когато тръгна да прониква в нея. Нещо повече, когато акта започна, тя уви ръце около врата му и бъркайки с език в ухото му прошепна:
— Не се смятай за голям завоевател, Жорж. Аз ти се отдавам.
Бяха се любили три пъти и сега лежаха един срещу друг на канапето грохнали от умора. Излязоха от банята голи и мокри, и се оставиха на течението да ги изсуши и да им възстанови равномерното дишане.
— Жорж!
— Кажи.
— Тогава… в изнасилването, колко души бяхте?
„Мразя изповедите!“ — помисли Жорж, но все пак отговори.
— Пет, но трима от нас нямаха нищо общо с тази работа!
— Знам — Кимна Оливия. — Ти си отишъл в хотела, когато всичко е било свършено.
— И това ли знаеш от радиото? — кисело попита Бесния.
— От Степанчик. Откъде знае той — нямам представа.
— Говори се — неопределено каза той и затвори очи отпуснат във физическо блаженство. „Майната му, ще мисля утре…“
— Жорж?
— Да.
— Осъдиха ви на пет години, нали?
— Лепнаха ни т. нар. солидарна вина. Тодор Живков нямаше милост към изнасилвачите, лежахме по три.
— Какво стана с другите?
— Работят с нас. Доверени хора.
— Жорж?
— Стига с тоя Жорж! Карай направо.
Оливия сгърчи вироглаво нос, запали цигара и млъкна.
— Оливия?
— Да.
— Щеше да питаш нещо?
— По-скоро щях да ти кажа нещо важно, но ти си грубиян и не заслужаваш нищо.
— Така ли? — Жорж се обърна и легна върху нея. Започна да я целува по устата, очите, гърдите и почувства как се размеква в ръцете му. Любиха се дълго, яростно, като че ли отчаяно и като за последен път. После Оливия събра скъсаната си рокля, излезе и се върна с блуза и джинси.
Жорж се облече машинално и седна срещу нея.
— Изтекоха още новини, Жорж. Степанчик ви е осъдил на смърт. Девет души. Брат ти, теб, на другите не запомних имената. Вчера Япончик му е изпратил от Америка тримата манджурци!
— Тия пък кои са?
— Убийците на „Нева“. Работят само в екстрени случаи. Никога не са се проваляли.
— Китайци ли са?
— Не, напротив, бели красиви мъже и страшно опасни.
— Познаваш ли ги?
— Лично, не. Показаха ми ги на един бал в Одеса. Единият е арменец, Едуард Манджурян. Сапьор. Специалист по взривни устройства. Сам той уби два пъти повече азери В Нагорни Карабах от цялата арменска армия. Фактически той принуди Азербайджан да напусне анклава.
