оправдаваме, а Крушата ще докаже обвиненията си. В целия цивилизован свят човек е невинен до доказване на обратното.
— Прав си! — Стефан Мирославов отвори чантата и хвърли на масата няколко листа. — Това са извлеченията от „Поли банка“. И ако обичате, не ме питайте как съм си ги доставил. Няма да ви кажа!
Вълкът взе листите, прехвърли ги и ги подаде на Чомбе.
— Искам обяснение, г-н Кочев!
— Печелите — с въздишка каза Барона. — Да, така е. Отделихме нефтения бизнес от останалия. С „Нерон“ имаме договор само и единствено за охранителна дейност.
— Лъжец! — Жорж взе да се надига от стола, но Вълкът го натисна обратно на мястото му.
— И защото нямаме отделен договор върху петрола, вие отидохте при „Полиинс“? При Тодор Беров? Човекът, който е дал клетва да ни смаже?
— Потърсихме сигурна банка. Това е всичко. „Поли банка“ не е непременно Доди Беров.
— Но е „Полиинс“, нали?
Барона кимна.
— Прав си, постъпихме глупаво.
— Подло! — тихо каза Вълкът. — Или ще прехвърлите веднага всички авоари в „Неронбанк“ и ще дадете пълен отчет по югоембаргото, или ще ви третираме като солташаци на „Полиинс“, което значи врагове! Изчезвайте!
Чомбе и Барона се вдигнаха и бързо напуснаха бункера. След дълга и тягостна тишина Вълкът промърмори:
— Все по-малко приятели!
Жорж изтълкува тези думи както му отърваше.
— Край на съвета. Ще продължим утре, а сега на масата.
— Има ли курви? — попита Жоро Италианеца.
— Руски — отговори Бесния. — Тази нощ ще шибате Великия Съветски Съюз.
Оливия го чакаше облечена в тъмночервена рокля без ръкави и същия цвят обувки „Бали“. Пушеше загледана в тихия мрак на градината. На масата беше тъмночервената й чанта, отворена достатъчно демонстративно, та да се вижда 9 мм пистолет „Лама“. Страшно оръжие за бандити и в никой случай играчка за дамска самоотбрана.
— Оливия?
— Чух те — литовката се обърна бавно. — Чакам те от един час.
— Случи се нещо непредвидено. Извинявай.
Жорж седна на канапето и запали цигара, Оливия се поколеба за миг и седна срещу него.
— Жорж, аз заложница ли съм?
— Не, за Бога — Жорж се усмихна кисело. — Иначе щях ли да те оставя въоръжена?
— Тогава защо съм тук?
— А къде би искала да бъдеш?
— В Италия, за където бях тръгнала.
— Ще отложим това пътуване с няколко дена.
— Докога?
— Докато ми кажеш коя си.
Оливия кръстоса крака, отпусна се във фотьойла, затвори очи.
— Дай една цигара.
Пушиха мълчаливо. Цяла Бояна беше притихнала в очакване да разбере кой ще спечели битката за нея — бандити или политици.
— Не е здравословно да знаеш точно коя съм, Жорж. Приеми, че съм Оливия от Юрмала в Литва и това е достатъчно.
Жорж поклати глава.
— Не, не е. Огладня ли?
— Отдавна. Мислех, че си ме поканил на вечеря?
— Разбира се. Веднага отиваме. Сутринта обаче забравих да ти кажа, че вечерята е поръчана в Шератон, но ще бъде сервирана тук.
В очите й се мярна бясно пламъче, но бързо овладя емоциите и попита:
— Страх те е да не избягам?
— Общо взето, от малко неща ме е страх. Не, просто искам само аз да те гледам.
Вечерята беше приключила така тихо, както беше започнала. Оливия се задоволи със супа-риба, после мина на плодове с бяло вино. Пиеше малко. Втори час преваляше, а едва ли беше изпила и триста грама вино. Жорж хапна здраво, но се въздържаше от напиване. „Тази нощ, не! Дори и ако всички бесове заскърцат между зъбите ми!“ Охраната сервираше дискретно и изглеждаше, общо взето, незабележима, макар в къщата и градината да бяха една дузина автоматчици, от тия, дето напредваха стреляйки с двете ръце едновременно.
— Да ти предложа нещо друго? Кафе с коняк?
Оливия поклати глава, заслушана в един от клавирните концерти на Брюкнер, диск, който самата тя избра от мегаломанската дискотека. Разбира се, нямаше как да знае, че когато Бесния отиде да купува вилата с бандитските си милиони, едно от условията му беше собствениците да вземат само чехлите си и да се разкарат веднага. Притиснати от разюзданата инфлация, стария професор Шишков и наследниците му бяха принудени да приемат всичките му условия.
— За какво мислиш, Оливия?
— Слушам…
— И мислиш.
— Слушам и мисля за теб!
— Така ли, и какво измисли?
Оливия затвори очи.
— Всичко знам за тебе, Бесен! Абсолютно всичко. И за теб, и за брат ти!
— Първо, Оливия, забрави този идиотски прякор. Така само брат ми си позволява да се обръща към мен, и второ, не си въобразявай, че „Нева“ има свой човек при нас. Още по-малко сред близкото ни обкръжение.
Оливия отвори очи. Сега изражението й не криеше иронията.
— Искаш ли да ти докажа, че грешиш?
— Не ми се слушат свободни съчинения…
— Да опитаме. Да почнем с нощта в Железница. Какво се случи там, Жорж? Проститутките отпътуваха за Солун при някаква ваша сводница на име Акилина… — Жорж започна да чувства пулса в гърлото си.-Така ли е?
— Карай нататък! — глухо заповяда той.
— Момичетата пътуват за Гърция, аз те чакам в колата, а междувременно във вилата се разиграва кървав екшън. Твоите хора екзекутират в сутерена Сводника и Иван Миндиргасов, а ти разпитваш Игор Степанчик, обесен с главата надолу. Когато разбираш името на предателя, разстрелваш Педераста, както ти се изрази и смяташ, че акцията е приключила чисто.
— Ако е така, както казваш, операцията е бърза, резултатна и най-важното дискретна?
— Бърза — да, но резултатна и дискретна — не! Миндир е ранен, но жив. Измъква се от вилата и се добира до големия Степанчик, „Нева“ има хирурзи-афганци и сега той отново е в строя… А срещу вас се зарежда магнитна, опустошителна буря.
Оливия описа предостатъчно точно операцията в „Железница“, за да си позволи да се усъмни в информацията й. Значително по-важно беше откъде я има, фатално важно.
— Ти не си мърдала оттук. Откъде знаеш всичко… това?
— „Нева“ е могъща, Жорж. Знам не само това, знам всичко! Например, тази вечер се забави заради
