— Да, батя. Щеше да преспи няколко нощи докато й се уредят документите за Италия.
Степанчик мълча вкаменен повече от пет минути.
— Кой водеше атаката, Миндир!
— Жорж Бесния, батя. Братът на Нерон с дванадесет борчета.
— Жорж? Сигурен ли си?
— Кълна се в гроба на мама, батя! Жорж Бесния ни удави в кръв в Железница.
Степанчик пъргаво скочи на крака.
— Добре, Миндир. Почивай! Ще дойда да те видя утре!
— Шефе, генерал Боев е на входа. Каза, че непременно трябва да те види.
Дебелият погледна стенния часовник. Беше превалило полунощ, но Стоян не беше човек, който би се натрапвал, ако не е жизнено необходимо.
— Да се качи — каза Дебелия.
Наметна халат върху пижамата, обу прословутите си чехли и влезе в салона. „Ще изпия една капачка уиски“ — реши той, когато генералът влезе в хола.
— Здраве желаем, Пентхауз!
— Здравей, Стояне. Едно уиски?
— С удоволствие, особено ако леда не е дефицитен?
— Дал Господ — дебелият напълни чаша с лед, и обилно я доля със скоч. На себе си наля 30-тина грама и се обърна към госта си: — Наздраве!
Боев отпи, седна и извади няколко сгънати листа от джоба си.
— Шефе, имам глупавото чувство, че играем покер с открити карти.
— Има и такъв покер — примирително каза Дебелият.
— Само че му викат „Магаре“, „Черен Петър“ или нещо подобно. Преди един час са освиткали моя човек, лейтенант Милков. Този, който насъскваше борци и афганци… Застрелян е от снайперист в дома си.
— Кой?
— Хората на Нерон. Степанчик няма аванта от смъртта му. И не е само това. Младият брат Степанчик, хомосексуалиста и Оскар Язон, сводника, са намерени мъртви в една вила в Железница, а това значи война… от тия дето никога не свършват.
Дебелият затвори очи и мълча дълго.
— Ние имаме само полза от такава война, генерале. Демократичното правителство е слабо, некадърно и не може, не само не може, а и не иска да се справи с организираната престъпност. Само дивиденти можем да извлечем от тази касапница.
— Победителят задължително ще тръгне срещу нас.
Дебелият поклати глава.
— Няма да има победител, генерале. Ти си това, което си за да гарантираш патова ситуация. Ясно ли се изразявам?
— Напълно, Пентхауз.
— Добре тогава — Дебелия вдигна чашата. — Как е фамилията?
— О, чудесно, благодаря! Дъщеря ми завършва правния факултет, малкия на есен влиза във войската.
— Трябва да растат децата, Стояне. Нашата свърши… Ние сме Дежа вю — както казват французите.
Степанчик набра дванадесет цифри по спейсфона. От щабквартирата му в Долни Богров, сигнала излезе в Космоса, прихвана го специален комуникационен спътник и го изпрати в Ню Йорк. На третия позив Вячеслав Иванков, президент на „Нева“ вдигна апарата.
— Япончик слуша.
— Слав, аз съм.
— Знаеш ли колко е часът?
— Три през нощта. Нямам избор. Трябва веднага да ми пратиш Манджурците!
— Тримата.
— Да, повтарям веднага. Убиха девет наши… Брат ми Игор е мъртъв.
— Един педераст по-малко.
— Той беше мой брат, Япончик.
— Извинявай, прав си… Толкова кръв за някакво посрано Черноморие?
— Това е началото, Слав. Пращам „зелена кошница“ по линия Виена, Цюрих, Остенде. Вътре ще намериш подробно писмо.
— Ясно — Япончик неприкрито се прозяваше в Ню Йорк.
— Кога пращаш Манджурците?
— Днес. В пет часа нюйоркско време ще ти се обадя за подробностите.
— Да летят до Букурещ. Аз ще ги прибера оттам.
— Добре, до довечера.
— Приятен сън и извинявай — каза Степанчик и прекъсна връзката.
— Какво става, Стефане? — попита Нерон. Беше облечен в строг черен костюм с цикламена вратовръзка и цикламена кърпичка за малкия джоб на сакото.
— На това, което става да не сядаш! — Стефан Мирославов, известен като Крушата се изсмя гърлено, просташки и подведе към бурно веселие още някои от участниците в съвета. После срещна погледа на Вълка и бързо възстанови сериозното си изражение. — Какво да става, брато. Знаеш имам твърда ръка и тежка. От Правец до Ловеч делата са под контрол. Вчера внесох 26 милиона в „Неронбанк“.
— Знам — Вълкът махна с ръка.
— Иване?
Иван Кочев-Чомбе се ухили хитро.
— Спазвам югоембаргото.
— Митничарите?
— Ебат се до един.
Отново избухна нервен смях.
— Бароне?
— Ние с Чомбе сме в един бизнес. Разделили сме границата като торта.
— Нещо не виждам постъпления?
— В петрола е така, Нероне — обади се Чомбе. — Кешът се бави обикновено от един до три месеца.
— Не сте внасяли нито лев от 126 дни. Чувам, че започвате да играете на вълци-единаци.
— Клюки — Барона започна да се оправдава, но Крушата се обади от стола си:
— Никакви клюки! Вързали сте се с „Полиинс“ и сте внесли общо двамата 19 милиона ДМ в „Поли банка“.
Едновременно скочиха и Барона и Чомбе, но Крушата ги спря с ръка.
— Познавате ме, пичове! Една крачка и сте мъртви.
— Седнете! — заповяда тихо Вълкът. Той рядко вдигаше глас, но вдигнеше ли, падаха глави. Единственият човек, който не се страхуваше от гнева му беше Жорж. — Стефан ви обвини в измама. Имате ли да кажете нещо за оправдание?
— Чакай, Нероне — обади се Чомбе. Гласът му стържеше като пирон по ламарина. — Не ние ще се
