надигаше от земята, дъждът и вятърът едновременно връхлетяха вилата.
— Игоре, кой предаде полицаите? Прякорът ми е Бесния, момче! Не си играй с мен!
— Не знам, Жорик! Кълна се в Бога, не знам!
— Кой бог, на педерастите? Обесете го с главата надолу!
Докато трима го окачваха на полилея, Жорж дръпна Коко Малчо, едно от най-лудите момчета сред борците.
— Вдигаш трите курви и ги караш в Солун на Акилина. Преди КПП-то ги дрогирай и търси кап. Арсов. Казваш му „Жорж изпраща свои братовчедки на лечение.“ Акилина да ги препрати в Лимасол и да ги държи там, докато не й кажа да ги пусне. Тръгвай с двата джипа. Оставам с близнаците и литовката.
Когато моторите заглъхнаха надолу към Бистрица и отвън остана да бушува само бурята, Жорж се обърна към Горан близнака:
— Заведи момичето в колата и си отваряй очите за сеирджии! — А когато останаха насаме с другия близнак Драган, попита педераста: — Ако и след този приток на кръв не ти се е опреснила паметта, ще се наложи, да нагрявам главата ти на бавен огън.
— Всичко е наред, Жорик… Пусни ме, спомних си всичко. Бесният кимна и Драго преряза въжето. Игор се срути на пода, изкълчи си врата, допълзя до стола и тежко рухна в него.
— Дебелият от КГБ… Обади се на брат ми… единия от полицаите има сестра, женена за ченге… Та той е фингъра. Казва се Милко Милков. Това е всичко, което знам, кълна се.
— Само не в Бога! — изкрещя Жорж и изпразни „зигзауер“-а си в главата му.
Два часа по-късно Иван Миндиргасов, когото Бесния беше кръстил Иля Муромец се върна в съзнание. Лежеше върху труповете на кучетата, а върху корема му беше изтекъл мозъка на шефа му Оскар Сводника. Разбута труповете и се изправи. Навън валеше летен порой — беше лепкаво и задушно. Миндир, както беше известен сред афганците, преброи три пробойни рани — една в корема и две в гърдите, но май не бяха кой знае колко страшни. Девет патрона бяха вадили хирурзите от тялото му за пет години война, така че тия дебеловрати самодейци не можаха да го уплашат кой знае колко. Не и Миндир.
Краката го държаха. Трябваше да спре кръвотечението и да върви бавно. В хола видя трупа на Игор, пребърка го, взе всичките пари от вилата, автомата си, натъпка раните с марли и излезе. Вървя дълго под проливния дъжд докато не чу шум от двигател зад гърба си. Вдигна ръка за стоп и зачака. Появи се Жигули- комби 2102, жълто като китаец и раздрънкано като московско такси. Колата намали и спря.
— Към София ли, друже? — попита петдесетина годишен мъж.
— Към Ада — каза Миндир, издърпа го от колата, удари го с длан в сънната артерия, хвърли го в дерето, седна зад колана и потегли. За София или за Ада и той не знаеше със сигурност.
Борис Каранов накара шофьора си да поддържа скорост от 200 км в час. Мерцедесът стигна от военния съвет в „Нерон“ до „Цигов Чарк“ за 39 минути и въпреки това закъсня. Жорж и хората му бяха оставили мобифоните в бункера и бяха тръгнали на лов за Игор Степанчик.
— Ще го пребия това бясно копеле — каза Вълкът, търкайки уморено очите си. — Ако Степанчик тръгне на вендета ще се задавим от кръв, като патета с лайна!
— Не бързай — уклончиво каза Борис. — Екшънът може и да се е разминал?
— Никога! Знам си стоката! — Вълкът набра мобифона на бункера.
— Нерон е… Чуваш ли? Пиши! Да дойдат Сашо Главата, Барона, двамата Маргини, Кроки, Гошо Мечката, Комшев и Жоро Италианеца… Сега е 21 ч. Утре сутрин в 4 да са в офиса.
Вълкът затвори очи.
— И ти, Каране… Хапваме и се връщаме в София. — Вълкът отново грабна апарата. — Нерон е… Намерете брат ми! Да ме търси на мобифона на Каранов. Ако е жив трябва да го намерите. Ако се ослуша и откаже да се обади, кажете му, че ако утре сутрин не е в офиса, излиза от играта!
Вълкът беше наел бившата вила на пазарджишкия Окръжен Комитет на БКП на името на Лидия и малко хора знаеха къде се крие, когато изчезне. Борис и жена му, обаче бяха сред най-близките приятели на Вълка и не едно и две агнета бяха изяли заедно край топлия, минерален басейн. Вилата беше строена с парвенюшката представа на комунистите за лукс, но беше скрита от любопитни погледи, а на Вълка това беше достатъчно. Чувстваше се толкова изморен от тази безкрайна война и от напразните си опити да държи юздите на борчетата, че понякога му се искаше въобще да не се беше захващал с т. нар. „неосветени страни“ на Живота. Лидия излизаше с кураж и достойнство от дрогабстиненцията, беше започнала да спи кротко като бебе и много скоро щеше да бъде годна да ражда…
Вечеряха риба с „Памид“ от избата във Ветрен и хвърляха по едно оКо на телевизионните новини, когато мобифона се обади. Каранов го включи и мълчаливо го подаде на Вълка.
— Жорж.
— Какви ги вършиш! — попита старият брат, поднасяйки го към ухото си.
— Каквото се налагаше. Някой си лейтенант Милко Милков пържи нашите. Името говори ли ти нещо?
— Не.
— До един час ще знам всичко за него… До два ще го преселя в ловните полета на Маниту.
— Не!
— Да, брат ми! Късно е да спра… Кълбото се търкаля! Ако искаш да управляваш отбора, да беше стоял тук!
„Прав е!“ — помисли си Вълка и попита:
— Каква е равносметката?
— Игор педала, Оскар сводника и солташака им са в преразход. Три шунди излетяха за Акилина.
— Това ли е всичко?
— Почти. Другото е лично… и за четири очи.
— Лейтенанта!… Утре в четири ела със свещ или ще ти строша кокалите… И това не са празни приказки, Бесен!
— Не ме наричай така! — изкрещя Жорж в слушалката.
— Ще те наричам както искам, бясно куче! — уморено каза Нерон и изключи апарата.
III
Когато братът на Степанчик влезе в стаята, Миндир довършваше вечерята си. „Нева“-ците имаха военни хирурзи в състава си, не по-малки главорези от редовите афганци, но изключителни практици, за които беше детска игра да извадят оловото от тялото на ранения и да закърпят трите му пробойни рани. Упойката действаше, гладът му беше заситен и вече спокойно можеше да говори.
— Здравей, Миндир!
— Добре дошъл, батя. Целувам ти ръка — притеснено каза гиганта, бършейки устата си с длан.
— Честито избавление. Ти се оказа жилава душа, за гордост на баща и майка…
— Благодаря, батя. Коленопреклонно ти благодаря за добрите думи.
Старият Степанчик стана, запали един „Бенсън“, изпусна дима и се взря във воднистите му очи.
— Говори! — тихо заповяда той. Миндир се прекръсти на ум и започна:
— Спяхме, батя. Аз долу в хола, те по стаите. Изтровили кучетата… Преброих дванадесет цеви. Мен и Оскар ни свалиха в мазето. Събудих се, сводникът и ротвайлерите мъртви. Горе в хола брат ти, царство му небесно, разстрелян та разкъсан… глава нямаше горкия… Само дъжд плющи, гръмотевици святкат… , спрях кола, пребих шофьора и това е… Другото го знаеш.
— Кои бяха жените?
— Три московски курви и Оливия Литовката.
— Оливия?
