Жорж се усмихна кисело.
— Кой ти разказва такива дивотии, мамо. „Нерон“ е официална фирма. Вярно, че много хора работят с нас, но защо разбойници? — Жорж се поколеба, но знаеше, че трябва да я успокои преди да тръгне обратно. — Много дълго бяхме бедни, мамо. Татко изгни в тази пуста мина, четиридесет години едва направи, ти се съсипа в консервната. Стига толкова. Никога повече бедни — това е девиза, на нас синовете ти, а това значи, че ти си богата, че Катето е богата…
— Не ми трябва богатство на мен, Георги. Трябват ми живи синове, задомени. Внуци ми е време да гледам, не да се крия като хайдутин по манастирите. Какво лошо съм направила аз, че да се крия? Кажи де!
Жорж целуна майка си по косата.
— Не се криеш ти, мамо. Ние те крием, защото те обичаме и не искаме нищо лошо да ти се случи. Повече сега не мога да ти кажа. Вярвай ми скоро всичко това ще свърши — Бесния почувства, че майка му ще продължи да му възразява и побърза да я парира. — Ще ми направиш ли една услуга, мамо?
— Аз — искрено учудена възкликна тя. — Знаеш, сине, за вас живота си давам… окото ми не мига да легна в гроба за някой от вас… , но услуга. Малки са ми възможностите, Георги.
— Напротив, мамо, огромни са ти възможностите. Имаш десет милиона лични пари в банката. Въпрос на твой каприз е да направиш богат някой, да разориш друг, да раздаваш блага или да наказваш, но не такава молба имам към теб. Моля те, мамо, бъди като майка на Оливия докато се върна да ви взема. Тогава ще те попитам: „Що за човек е Оливия, мамо?“ — и ще искам да ми кажеш истината.
Жорж се качи в ладата и потегли. Гери и Драго, малките близнаци седяха пред него. Драго отвори бутилка „Шивъс Рийгъл“, наля една капачка и му я подаде. Жорж я изпи на екс.
— Сипи още една! — изпи три екса преди да върне капачката. На паркинга в Правец, зарязаха и без това крадения таралясник и се прехвърлиха в поръчковото BMW М. Гери натисна газта и когато стъпиха на магистралата вече летяха с над 200 км в час. Продължиха да си разменят капачки и до първия мост бяха преполовили бутилката. Тогава заваляха куршумите. Драго изкрещя и се свлече до таблото, предното стъкло се пропука и побеля, но Гери го удари с длан и вятъра ги блъсна като камшик в лицата. Жорж бръкна под седалката, извади картечен пистолет и се приготви да се отбранява. Колата летеше като снаряд, Гери крещеше нещо, но вятъра отнасяше думите му. Погледна назад, две беемвета тройки ги гонеха и бълваха огън, но с тяхното не можеха да се мерят, и Гери бързо увеличаваше дистанцията. „Отървахме се!“ Погледна спидометъра. С 250 км караше тоя щурак все едно, че беше защитен с предно стъкло. Пресегна се, хвана Драго и го изтегли на седалката. Беше целият в кръв, но жив, слава Богу. Единият куршум беше раздробил рамото му, другият беше разкъсал кожата на главата.
— Жив ли е? — изкрещя Гери.
— Жив е! Нищо му няма… Внимавай на следващите два тунела.
Друга засада нямаше.
Жорж предупреди брат си да събере лекарски консулт, заповяда на охраната да ги пресрещне и по обиколни пътища се добраха до бункера. Цигуларите пренесоха Драго в импровизираната операционна, където д-р Анадолийски вече го чакаше, а те с Нерон и Гери огледаха колата. В купето намериха шест гилзи от „Калашников“, в ламарината още шест пробойни. Слава Богу, не бяха уцелили нито гумите, нито резервоара..
— Почна се! — мрачно каза Вълкът. — Това със сигурност е Степанчик. Сега да пием по едно. Спешно трябва да открия Нейко Змея.
Змея беше в Силистра, а до там мобифон-системата не покриваше.
— Асене — каза Вълкът на Варненския шеф на „Нерон“. — Войната започна. Консервирай офисите от Варна до границата. Змея знае какво да прави. Прати човек при него. Да ме търси тази нощ… без значение… Когато се добере до Варна. Утре пращам Маймуняка по Южното Черноморие — от Слънчев бряг до Царево. Събирай момчетата и си отваряйте очите за афганците. Степанчик е там някъде. Искам го студен като жаба. — Вълкът затвори апарата и се облегна в стола си. — Е, какво, копелдаци, такива, отървахте кожата, а?
— Ние да, но Драго… — започна Гери, но Вълкът го прекъсна.
— Нищо му няма. Можеше да е много по-зле. Почти толкова зле, колкото оня педал, брата на Степанчик — Вълкът се засмя с гърления си глас и вдигна чашата. — Наздраве! — пиха. — Вие изсрахте тия лайна с шибаната ви акция в Железница.
— Какво трябваше да направим според тебе — злобно попита Жорж. Все още не беше забравил, че до преди половин час беше мишена на афганците.
— Това, което направихте! Степанчик е бесен и ще жили като стършел. Колкото повече изпуска нервите, толкова по-добре за нас!
— Някой му е светнал откъде ще минем и с каква кола? — обади се Гери.
Вълкът кимна.
— Точно така, Гери. Кой? Имаш ли някаква идея?
— Никаква.
Пиха мълчаливо десетина минути, после Вълкът събра охраната.
— Къде е Мартин? Дай ми го. Марти, счупете всички пръсти на Художника и го доведете тук. Ако се покенза или напикае, измийте го с маркуча… Не искам да ми осмърди офиса!
Отново потънаха в мълчание. От уредбата звучеше хита на сезона „Сълзите ми капят върху моите обувки от крокодилска кожа“.
— И каква стана тя — обади се Гери. — От една страна, комунистите — от друга, афганците? Война на всички фронтове, така ли?
— Забравяш „Полиинс“? — обади се Жорж.
— „Поли“ е вън от играта… За сега. Ще гледат през ключалката и ще тръгнат срещу победителя — каза Вълкът.
— Грешиш — Жорж доля чашата си, сложи лед, сода и се върна на масата. — Беров събира войска. „Полибойс“, моля ви се? Всички отрепки, които не успяха да влязат при нас, отиват при него.
— И Въпреки това не е във войната и няма да влезе сега. Доди е парвеню, общува с политици, учи английски, купил си е къща в Америка, всеки момент очаквам да чуя, че си е направил операция на ушите. Играе на барон Ротшилд и, общо взето, проблема му е как да прецака Марк Рич в „Медет“ и „Кремиковци“… Казвам ви, ще влезе в играта едва когато се увери, че войната между „Нерон“ и „Нева“ е приключила и има победител.
Вратата се отвори широко. Мартин и двама от охраната, мъкнеха под мишниците Евтим Художника. Беше мокър отгоре до долу, ръцете му представляваха кървави пити, краката не го държаха, в очите му се четеше животински ужас.
— Не ми губи времето, Евтиме! Степанчик е купил някой вътре в бункера. Кой? Искам името му! Веднага, иначе ще те сваря на супа! На бавен огън с люти подправки!
— Коко Малчо — едва, едва промълви Художникът.
Братята се спогледаха. „Малчо? Та аз щях да му поверявам бунКера?“ — с горчива ирония помисли Вълкът.
— Добре. Изчакайте вън. Марто? — Мартин беше шеф на бункера, но Вълкът се готвеше да го направи свой представител на всички зимни курорти, което само по себе си значеше милионер в долари. — Свитнете тихо тоя боклук. Малчо… не искам да го виждам. Хвърлете ги в пещерата под Гюешица… и десетина живи помияра след тях. Върви!
Мартин кимна и отиде да изпълнява заповедите на своя бог Нерон.
