— Италианецът ще мине без мен. И без това всички знаят, че го бих в боулинга на Чико.
— Стари работи. Убиха го момчето. Трябва да го почетем за последно.
— Заминавам, Вельо. Самолетът ми е след един час.
— С Оливия?
Жорж кимна.
— Отиваме за десет дни на Малдивските острови. Ще се върнем за сватбата на Катето.
— За първи път чувам за такива острови.
— И аз не бях чувал. Избрахме ги по рекламите.
— Къде се намират… тия острови?
— Някъде в Индийския океан. Най-близката земя до тях е остров Цейлон.
Вълкът се усмихна кисело.
— Какво пък толкова. Приятно пътуване!
— Благодаря — Жорж тръгна към вратата, но се спря нервно. — И внимавай с тия шибани погребения. Вземи Слънцето в Пловдив. Мотае се около мама като муха без глава. За какво й е на възрастна жена супер охрана?
— Изчезвай — кротко каза Вълкът. — Поздрави Оливия и избягвай да ми се бъркаш в работата!
— Да го духаш! — изсъска Бесният и излезе.
12 ч „Хоризонт“ — обедни новини.
На път за погребението на т. нар. Жоро Италианеца, един от най-големите спортисти на страната, се разби и загина с мерцедеса си при скорост 180 км/ч. Атанас Комшев беше олимпийски, световен, европейски, балкански и републикански шампион в продължителната си, триумфална спортна кариера. На местопроизшествието е изпратена оперативна група от РДВР-В. Търново.
В 15 часа същия ден, Мартин въведе Козела в бункера. Нерон гледаше някакви снимки седнал зад бюрото си.
— Сядай! — Козела седна. — Ще пиеш ли нещо?
— Нещо разхладително.
— Искаш ли айран с копър?
— Да.
— Мартине, Кажи на мама да направи айран. Тя знае как.
Козелът обърна вентилатора към себе си и подложи врат.
— Как мина погребението?
— Лош театър с лоши артисти… Положението е кофти, Козел! Задава се ново погребение.
— Знам. Чух новините.
— Наско Комшев — Вълкът опря лакти на бюрото. — Той беше един от малкото читави мутанти на комунизма.
— Вярваш ли в катастрофата?
— Не, разбира се. — Вълкът отново вдигна снимката. — Беше опитен шофьор, караше супер кола… Не вярвам, разбира се! Предизвикано убийство. Голям майстор е пипал колата.
Козелът поклати глава.
— Не е кой знае какъв тарикатлък. Залепяш за управлението чешки взрив-пластир с дистанционен детонатор. Убиецът е знаел, че Комшев ще тръгне за погребението, знаел е горе-долу кога и точно по кой път ще мине. Тръгнал е бавно преди него, когато мерцедесът го е изпреварил, просто е задействал дистанционното управление. Чиста работа. Продължил е все така спокойно, с чувство за добре свършена работа.
Вълкът слушаше внимателно.
— Откъде се взеха такива профита, мама му стара? До преди пет години тази страна беше спокойна като блато.
— От Америка — кротко каза баретата.
— Манджурците?
— Разбира се. Не помниш ли характеристиките им. Чеченецът удари Италианеца, сега това е работа на сапьора Едуард Манджурян. Остава да изчакаме да видим къде ще се появи снайпериста. Правят обход. Избиват лейтенанти и капитани, и бавно се приближават към генерала. Генералът си ти, Вълк.
Нерон изпсува и запали цигара.
— В Пловдив един от моите хора ми даде тия снимки. Този тип е бил сам на „Дюни“ в деня на убийството на Италианеца — хвърли ги пред него. — Прилича на колумбийски наркобарон.
Козелът дълго разглеждаше снимКите.
— Я, е колумбийски барон, я чеченски убиец — бавно каза баретата. — По-вероятно второто.
Вълкът скочи и нервно тръгна из офиса си.
— Мислиш ли?
— Импровизирам. Ще взема една снимка — Вълкът кимна.
— Както прилича на латиноамериканец, така спокойно може да се е родил някъде из Кавказ.
— Трябва да ги спрем, Козел! На всяка цена! До гуша ми дойде тази война!
— Ще видя какво мога да направя, Вълк. Трябва ми брат ти!
— Няма го. Не е в България. Защо ти е?
— Около „Нерон“ се навърта един руски богатир — на свой ред Козелът му показа снимка. — Надявах се, че брат ти ще го идентифицира като недоубития от Железница!
— Няма го брат ми. Ще трябва да чакаш десет дни! — Вълкът го погледна диво. — Къде е руснакът?
— Спокойно, Вълк! — Лежи окован в едно подземие. Не аз, той ще чака десет дни!
VII
В Москва беше лепнеща, континентална жега. Термометърът не падаше под 40° по Целзий, от никъде нищо не подухваше, листата на дърветата бяха в мъртъв покой, над река Москва се стелеше бяла мараня от изпаренията и правеше въздуха непоносимо задушен, да не кажем задушаващ.
Дебелият от дете трудно понасяше горещините, а сега, когато прехвърляше средната възраст дишаше едва, едва… „Като санбернар в Сахара!“
Тримата му партньори четяха по един екземпляр от доклада, който им беше приготвил, а той рееше поглед из древния град, очакващ сериозен, изключително труден разговор.
Бяха се настанили в лятната градина на представителния дворец на въоръжените сили на СССР, сега частна собственост на Марат Борзов, един от хората, които и по време на Горби, и сега при Елцин, управляваха Русия и през главите им, и зад гърба им. Марат беше генерал от разузнаването, но истинския му ресор беше икономическия шпионаж, беше издърпал изпод ръцете на американци, германци и японци, толкова секретна, включително стратегическа и нападателна технология, че когато се произнасяше името му половината свят потреперваше от ужас, а другата половина от възхищение.
Генерал Борзов беше връстник и стар приятел на Дебелия и с него разговора се надяваше да бъде по- лек, но другите двама — също генерали от КГБ минаваха за хардлайнери, бяха открити врагове на Елцин, лични приятели на бившия министър-председател Руцкой и бяха го поддържали активно в несполучливия му опит за държавен преврат.
Василий Костин, бивш шеф на КГБ за далечния изток, як четиридесет и пет — петдесет годишен мъж с бръсната глава и бял копринен костюм от „Армани“, беше дошъл със собствения си „Ролс Ройс“ последен, но първи прочете доклада, стана, запали цигара, излезе от градината, отиде на бара и си поръча „Лонг дрийнк“. През отворените пълзящи врати Дебелият виждаше и чуваше всичко.
Третият, Иван Юлаев (Гарсона), беше започнал като личен сервитьор на Леонид Брежнев кариерата си в КГБ, но се беше издигнал до шеф на VI бюро т. нар. изтребители, бившия СМЕРШ, който издаваше и изпълняваше смъртните присъди срещу враговете на КГБ по всички точки на земното кълбо. Личността му предизвикваше панически страх и в самия кремъл. Дебелият заставаше за пръв път лице в лице с него и
