— Естествено.
— Ни пуха, ни пера. От мобифон нужда имаш ли?
— Не — Вит стана гъвкаво и безшумно. — Ще се видим в Шабла — каза той и излезе.
— Твоята е най-сложна, Еди — каза афганецът след кратка пауза.
— Атанас Комшев — мъж легенда. Световен, европейски, а може би и олимпийски шампион по борба. Около стоте кила. Красавец. Цяла България е луда по него. Затова не можем да го заколим като баран. Кара като луд мерцедеса си и трябва да загине при катастрофа. Почитателките му ще го оплачат като герой и ще проклинат черната съдба, но в „Нерон“ няма да има никакво съмнение кой е играл ролята на съдбата. Ясно ли е?
Арменецът вдигна палеца на дясната си ръка. Предостатъчно ясен жест за просветените.
— Нуждаеш ли се от нещо?
— Кола, нещо скромно, лада, например и време.
— Лада нямам време да ти търся, но долу те чака стар, доста очукан форд-ескорт, но моторът и ходовата част са в идеално състояние. Велико Търново е чуден град, пълен с курви. Ще прекараш приятно, уверявам те.
Манджурян се усмихна с ъгъла на азиатските си очи и последва другите двама наемни убийци, „хамъри“ както им викаха в Америка, име „чукове“, както буквално го бяха превели в Русия.
Когато останаха сами с Миндир, Степанчик набра мобифона на Нерон, номерът, който самият той му беше дал преди повече от година.
— Запозна ли се с Оливия, Нерон? — попита афганецът като чу гласа му.
— Да, Нева. Прекрасна жена.
— Какво смяташ да правиш с нея? Вразуми се, приятел, тя е…
— От централно значение — каза Нерон, не криещ иронията си. — Нищо няма да правя с нея. Слушай, Степанчик, прекъсваш неделния ми обяд, на който, както сам се досещаш, присъстват и тя, и брат ми!
Степанчик едва преглътна шока.
— Мога ли да говоря с някой от тях?
— Разбира се, Степанчик, с кого предпочиташ?
Трудно беше да избере, но докато мислеше, чу гласа на Оливия.
— Слушай ме внимателно, боец. Оставам тук по своя воля. Престани да ме търсиш, но ако искаш можеш да ми дадеш спейсфона на баща ми.
— Нямам го, Оливия. Никога не съм го имал. Когато им потрябвам те ме търсят.
Оливия му продиктува мобифона на Жорж.
— Кажи на баща ми, че искам лично да говоря с него. Не с мъжа ми, с баща ми. Колкото по-бързо, толкова по-добре.
— Разбрано, Оливия, а сега мога ли да говоря с Жорж?
Бесният взе слушалката.
— Какво има, момче? Чу всичко, какво има още?
— Бесен — Степанчик се задъхваше. — Луд, ненормален идиот! Ти си труп, мърша…
Смехът на Бесния го подлуди още повече.
— Ще се смееш, когато ти окачим ташаците на ушите… Като черешки — от носа му рукна кръв, пулсът му сигурно наближаваше 200. — Още днес пращам божието наказание срещу теб!
Степанчик разби мобифона в стената и през окървавените си зъби изсъска.
— Тръгвай, Миндир! Искам главата му.
Манзур пресрещна Георги Калапатирев, известен като Жоро Италианеца, изстреля един дебалансиран куршум от пистолет АП. Улучи го в сърцето и го уби на място, но за сигурност, когато минаваше покрай него, резна сънната му артерия. Прибра оръжието си, запали цигара, качи се в маздата и бавно се включи в движението. Половин час по-късно пътуваше за Карлово с карта на коленете. Търсеше варненския път, а от там и отклонението за Шабла, рая на земята. Изпитваше плътско удоволствие при мисълта, че отново ще живее в тази неземна красота. Други чувства не изпитваше.
Дебелият си купи „Нощен труд“, мина през VIP-а, и се качи в рейса, който щеше да отведе пътниците до самолета за Москва.
Вече на борда, той свали лененото си сако, намести се удобно. Имаше малко пътници. Щеше да пътува сам в бизнес класата, поръча си чай и разгърна вестника. Между клюки и новини, едно съобщение му направи впечатление.
„Тази сутрин на редовното си заседание «Полиинс» смени управителното си тяло. В новия борд на директорите влизат…“ Следваше поименно списъка, който самия той , „Пентхауз“ беше съставил.
Облегна се и затвори очи. Трябваше да се съсредоточи и да мисли, да мисли. В Москва го чакаха тежки разговори.
Ченгетата от специалния отряд за борба с организираната престъпност се изсипаха от два микробуса на стотина метра от Алдомировския язовир. Наместиха качулките, заредиха мозбергите, или пушки-помпи, както бяха по-известни и атакуваха бърлогата на Барона. Обградиха бившата профсъюзна вила, която той нагло беше присвоил. Завариха я празна, но със следи от скорошен пир. Чуваха се гласове, женски смях, някъде наблизо към изкуственото езеро.
Заобиколен от охрана и проститутки, Барона правеше пикник на тревата. Като видя спецченгетата скочи, посегна към оръжието и сгреши. Вбесените ченгета налетяха като стършели и за секунди го пребиха като псе. Счупиха челюстта му, двата глезена, разбиха бъбреци, черен дроб и го проснаха на тревата смазан, но жив. Подобна участ сполетя и охраната. Проститутките се отърваха с по няколко шамара и лек уплах…
Когато акцията беше обявена за приключена, ченгетата им щракнаха белезниците, хвърлиха ги по очи в специална арестантска кола, наречена „душегубка“ и потеглиха за София.
Тогава Козелът се измъкна от храстите и бавно тръгна към Алдомировци. На площада беше паркирано свръх мощното му, поръчково BMW 7М, с ново предно стъкло, пребоядисано и така закърпено, че изглеждаше като току-що излязло от завода.
Козелът запали цигара, набра мобифона на Нерон и бавно потегли.
— Да — чу гласът на Вълка.
— Барона е тежко болен. Изпрати хора да приберат тировете. Паркирани са в черния път между Алдомировци и Балинци.
Линията прекъсна.
Шофьори на Нерон, придружени от две коли цигулари разгониха хората на Барона, запалиха машините и потеглиха към границата. Братска Сърбия водеше война с ислямските свини и се нуждаеше от петрол на живот и смърт.
Майка им ги беше помолила за разговор след вечеря и братята я последваха в спалнята й. Вълкът я беше преместил в бункера, но й позволяваше да ходи на пазар, да се разхожда из улиците на София, град, който не познаваше и който я плашеше с шума и обемите си. Старата имаше две приятелки от родното си село, женени в столицата и беше възобновила контактите си с тях. За да не я плаши с бандитска помпозност Вълкът й беше зачислил шофьор и едно ауди 80, но след тях на дискретно разстояние пътуваше личния му телохранител Слънцето, с трима от най-добрите си хора и отваряха очите си на четири. Особено трудна
