— Разберете ме правилно, Пентхауз. Аз съм войник. Зад вашия Нерон седи някаква сила… Или той е гений?
— Г-н Иванков, Нерон даде хляб, пари и самочувствие на 10 хиляди спортисти, които Тодор Живков ухажваше изкуствено, а така наречената демокрация изхвърли на бунището. Нерон ги събра, въоръжи ги и ги направи богати хора. Разбира се, те са готови да влязат в огъня за него.
— Много романтично, Пентхауз! — остро, дори грубо го прекъсна руснакът.
— Но вярно. — „Върви по дяволите! — помисли той. — И ти ще опиташ зъбите на Вълкът!“
— И Нерон ми изпраща тези снимки, така ли?
— Да, Нерон.
— Откъде знае, че ще летя за България?
— Нямам никаква представа — каза Дебелият, макар че именно той чрез „Полиинс“ беше предупредил Вълкът за визитата на Япончик. Нова война между „Нерон“ и „Нева“ беше само от полза за „Пентхауз“.
Япончик стана, посегна да плати сметката, Дебелия го спря твърдо, но учтиво.
— Вие сте мой гост!
— Добре започва това гостуване — подхвърли афганецът и гъвкаво, с походка на пантера напусна клуба.
— Влез, Козел, сядай — каза майор Зорин. Той беше произведен подполковник, но гостът му не знаеше още. — Чаках те да дойдеш!
— Откъде знаеш този прякор, майоре?
— Подполковник! Не си губи времето с честитки — Зорин набираше някакъв документ на компютъра, като свърши, стана, заключи го в касата и се обърна срещу козела. — Много подробности са ми известни, но за жалост не достатъчно. Поне не достатъчно, за да започнем съвместна работа!
— Питай! Ако мога ще ти отговоря! Ако не, ебал съм ви путката майна! И на теб, и на шибания ти ескадрон!
Зорин се усмихна весело. В техните среди такава усмивка се наричаше „арабийска“.
— Кибрит си! Ако това не е калкулирано поведение, може и добре да бачкаме с тебе.
Козелът почувства свиване на ташаците и без да иска го погледна с уважение. Поведението му беше повече от калкулирано, беше режисирано и още първия зрител го залавяше във фалш.
Зорин не го поглеждаше, играеше си с някаква писалка и като че ли беше забравил за него.
— Отегчаваш ли се? — попита Козелът.
— Имаш ли нещо против да ми кажеш как се снабди с BMW-то? — с въпрос на въпроса го засече подполковникът.
— Не, но искам да ми кажеш от теб ли зависи дали ще вляза в отряда или не?
— Изцяло от мен! Имам абсолютни пълномощия. Ще ти кажа още нещо — искам да влезеш. И хуя ти е ченге, Козел и нямам никакво намерение да се лишавам от такива като теб. Трябват ми породисти кучета вълча порода… — Зорин продължи да се усмихва подкупващо.
— Та какво каза за автомобила?
— Краден е! Видиш ли кола като моята тук с чиста съвест можеш да я арестуваш!
— Знам — подполковникът беше престанал да се хили. — И какъв го дървиш ти, ченгето, макар и бивше с гепена кола?
— Аз съм коректен купувач. Имам всички необходими документи!
— Така ли ще си говорим?
Козелът млъкна за дълго.
— Да се изповядам ли искаш?
— Ако се налага!
Запали цигара, огледа шибаната кочина, в която ескадрона се беше маскирал като дружество за търговия със зеленчуци, изпусна шумно дима и каза:
— През носа ще ти изкарам унижението, Зорин. Това, което искаш да чуеш е унизително за мен!
— Аз нямам памет — хладно отговори шефът на ескадрона.
— Имам нужда от работа и ще говоря! Ще чуеш истината, но ако аз я чуя в друга редакция ще те транжирам като жертвен бик.
— Приемам — отговори Зорин.
Нямаше място за шикалкавене и Козелът започна изповедта си, като че ли се намираше пред енорийския свещеник.
— Имам двама сина от една маниакална курва. Пише стихове, ходи по изложби, на театър… Тя е интелектуалка и винаги е презирала деня, в който се омъжи за мен, ченгето. Сложи ми безброй рога. Мълчах заради момчетата. Виках си, един ден ще загасне вулканът на ненаситната й путка, и тогава децата може би ще имат истинска майка. Големи лайна изядох в този брак, Зорин. Пропих се. Започнахме да го закъсваме материално. Момчетата растяха, когато станаха на седем и на девет, някакъв писател я прибра, разведохме се и тя се омъжи за него. Майка ми беше още жива, известно време децата живееха при нея. Бившата ми жена ги помпаше: „Баща ви е загубен пияница, тъп полицай! Няма един лев в джоба си! Не мисли за вас! Най-добре е и вие да го забравите!“
Козелът стана, отиде на прозореца, запали цигара, мълча известно време и се върна на стола си.
— Следиш ли ме? — попита той.
— Да.
— Като чух това, престанах да пия, напуснах службата, използвах някои стари връзки и се хванах да бачкам срещу югоембаргото. Спечелих някой друг петродолар, смених си шибаното жилище с тристаен апартамент в центъра, платих на едно бюро да го мебелира като за посланик, ремонтирах и наредих селската къща на баща ми, купих колата от един джамбазин и едва тогава се обадих на децата! Не ги бях виждал 13 месеца… — Козелът млъкна. — Имаш ли нужда от още нещо?
Зорин поклати глава.
— Не, Козел. Ще ми простиш ли любопитството?
— Имам ли изход… Трябват ми мангизи! Искам тази работа…
— Имаш я! — прекъсна го Зорин. — От този момент си партенка в ескадрона — това е добрата новина! Има и лоша! Искаш ли да я чуеш?
— Карай! Днес явно е ден на откровенията.
— Нерон е твой. До три месеца искам некролога му на ъгъла на „Славейков“ и „Раковски“.
IX
Минаха десетина спокойни дни. Бизнесът вървеше, ескадронът, ако съществуваше не се проявяваше. И изведнъж изненада — Япончик го покани на вечеря в Шератон. Поканата дойде официално. За г-н и г-жа Изови, неделя 19 ч. Беше сряда.
Отец Генадий опече агне по хайдушки. Ядоха отвън на поляната зад манастира, после жените отидоха да спят, а Нерон повика Валери и брат си в магерницата.
— Последна ергенска вечер — заяви той. Утре сутрин Генадий щеше да ги венчае.
Наляха манастирска ракия и седнаха във вечно хладната трапезария.
— Какво става, Жоро? Виждаш ми се оклюмал?
— Уморен съм. Пътувам като луд по тия складове. Обиколих всички граници.
— Оливия! Нещо не личи да е бременна.
Бесният се усмихна гордо.
— Още месец и ще проличи.
Вълкът изгуби интерес към тази тема.
— Банката?
— Заварих я в добра форма. Имам предложение да вдигнем уставния капитал от 1 на 5 милиарда.
— Какво печелим от това разрастване?
