— Сега нищо, но в бъдещото приватизиране на държавния сектор ще бъдем конкурентноспособни и на БНБ, и на мощните частни банки. Направил съм подробна разработка. В понеделник ще бъде на бюрото ти.
— Добре — Велин Изов вдигна чашата. — Къде бяхте?
— О, къде ли не — Валери, изглежда, чакаше този въпрос. — Париж, Берлин, Лондон, Стокхолм, от там Мадрид, Барцелона и по море френската и италианската ривиери, та чак до Атина.
— Колко куфари напълни жена ти? — обади се Жорж.
— Не ме питай, за Бога! Страх ме е да ви кажа.
Братята се засмяха добродушно. Катето им беше слабост от малка и никога нищо не бяха й отказвали.
— Май и ти не беше пътувал — попита Вълкът.
— Извън соцстраните не. Бил съм в Прага и Будапеща.
— Момчета — Вълкът рязко смени темата. — Имам голямо притеснение. Може да се окаже, че си внушавам, но нещо ми е свито под лъжичката. Само за това мисля. Болшевиките създават „Ескадрон на смъртта“. По бразилски терк. Независим отряд от сто суперченгета подчинени единствено на Пентхауз и богато финансирани от нашия приятел Додко Беров чрез „Полиинс“. Познайте от три пъти защо създават Ескадрона? Разбира се, да го пратят срещу нас.
— Козелът ли? — попита Жорж.
— Точно той е ключът от вратата — кимна Вълкът и насочи вниманието си изцяло към брат си. — Поисках да се внедри. Ченге е, има престиж в полицията. Преди три дни ми се обади, че е вътре!
— Идеално! — Жорж разпери ръце. — Той ще пържи отвътре ебалниците, ние отвън ще ги чакаме на пусия!
Вълкът млъкна за дълго. Изпи на екс чашата, наля си друга.
— Не скиваш ли опасността?
— Не, къде биеш?
— Проста работа. Гепат ли го, че играе двойна игра, ще го свитнат на място. Няма нужда да го гепат, достатъчно е да го заподозрат. И той го знае.
— Козелът е печено ченге, брат ми. Сигурно е чувал какво значи „дълбоко потапяне“.
— Естествено. Знае всичко за занаята си, но не там се крие опасността! Помниш ли в „Кръстникът“ непрекъснато се внушаваше, „Нямам нищо лично против теб, но ще те предам или ще те убия, защото това е бизнес!“ Какъвто и сакатлък да станеше все това се повтаряше, до един момент, когато Кръстника отваряше Майкъл на занаята, тогава му каза „Забрави бизнеса, всичко е лично на този свят!“
— Помня, разбира се, но не правя връзката.
— Виж, Жоро, Козелът е алчен. Плащах му щедро. За Ескадрона поиска пет милиона, преведох му ги и от тук нататък съм изцяло зависим от добрата му воля. В ръцете му съм. Длъжен съм да му вярвам… Той има двама сина — за него лична болка, а аз съм само един бизнес, който вече е приключен. Ако реши да не рискува живота си заради децата, с мен е свършено. Сега разбираш ли?
Жорж кимна. Мълчаха, пиха… Вълкът видимо започна да се напива.
— Наздраве! Може да си внушавам? Кой знае! Да пием д’еба мама му. Нали уж празнувам последна ергенска вечер! А, Валери, от банката изтичат половин милион всеки месец. Дето пише „по направление“. Сещаш ли се?
— Разбира се, нали аз те преподписвам на чека.
— С тези пари държа Барона и Бебов в пандиза. Ако се случи нещо, в бюрото ми ще намериш адресите на двама ебалници от главно следствено… Тия, на които превеждам чековете. Това е всичко! Наздраве!
Остави охраната в колата, прекоси площада и влезе в „Шератон“. Настана такава тишина сякаш патриарх Максим се беше появил с бански костюм и по джапанки.
Пиколото приближи с видим страх и чупка в кръста.
— Чакат ви, г-н Изов. Имате ли нещо против да ви придружа до масата?
— Не — сухо отговори Вълкът.
Веднага позна Япончик. В ресторанта бяха заети само две маси. На едната вечеряше възрастна двойка чужденци и един мъж седеше на празна маса и гледаше вратата.
— Ще се оправя сам — Вълкът подаде банкнотата на пиколото и се запъти към един от най-известните престъпници в света.
Япончик го посрещна прав, подаде му ръка.
— Радвам се да се запозная с вас, г-н Изов. Моля, заповядайте. — Япончик му предложи стол, седна на мястото си и се усмихна с невероятните си очи. — Как ще си говорим на Нерон и Япончик, или ще останем господата Изов и Иванков?
— Предпочитам облекчения церемониал.
— Аз също, Нерон — направи знак на сервитьорите. — Бъди мой гост. Какво ще вземеш за аперитив?
— Щом ще бъда гост, ще предоставя менюто на теб.
— Много добре. Бутилка водка „Волфшмид“, черен хайвер и минерална вода — държеше се властно, но възпитано и свойски, като човек пребивавал в най-скъпите заведения по света. Когато останаха сами Япончик попита:
— Надявам се, че не мразиш руснаците? Руснакът няма нищо общо със съветския човек. Онзи комунистически изрод и аз го мразя.
Вълкът се засмя, запали цигара и вътрешно реши, че може да се отпусне и да прекара приятна вечер с този умен и интелигентен мъж.
— Нямам нищо против руснака в Русия.
Япончик разбра.
— Не бързай, Нерон. Ще стигнем и до тази тема. — Скъса винта на бутилката, наля по чашите, добави лед. — Няма да те мъча с руски ексове. И аз не пия така. Наздраве.
— Наздраве, Япончик. Дано тази среща бъде добра и за двамата.
— Да помага Господ! — Пиха. — Получих снимките. Сериозна работа?
— Принудителна… Нямах друг избор.
— Знам — Кимна Япончик. — Съдба! Както казваха в Афганистан „Изтекли им дните!“ Бог да ги прости — изля глътка на килима. — Големи грешници бяха.
Вълкът не отля. Би било прекомерно лицемерие, но допи чашата и я наля отново.
— И ние не сме светци, Япончик.
— Пази Боже! Не, разбира се, но сме живи. — Прекръсти се. — Това е формалната разлика между тях и нас.
Млъкнаха. Разговорът, на пръв поглед лековат, беше и труден и опасен.
— Разбрах, че си се оженил, Нерон! Ще приемеш ли искрените ми пожелания за щастие и дълголетие?
Вълкът се усмихна кисело.
— Разбира се, Япончик! Благодаря сърдечно! „Той искрен, аз сърдечен — големи лигльовци се извъдихме!“
Руснакът бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади два плика и му ги подаде.
— Тогава си длъжен да приемеш сватбените ми подаръци!
Вълкът се чувстваше и глупаво, и притиснат до стената. В пликчетата имаше по една златна верижка за Лидия и за него.
— Още веднъж благодаря, Япончик! Наздраве. При други обстоятелства можехме да бъдем приятели, а?
Япончик кимна.
— Служил ли си в армията?
