— Помислил съм за всичко, Нерон. Ако приемеш моя сценарий, аз оставам твой заложник до връщането му.
Вълкът мисли дълго, после протегна ръка. Руснакът я пое. Джентълменското споразумение беше сключено.
Войната не беше приключила, само че се водеше вяло и сухо. Играеха предимно бейзболните бухалки. Болниците в Добрич, Варна и Бургас бяха пълни с контузени „цигулари“ и афганци, но за сега това беше всичко. Предстоеше обаче кървав екшън по зимните курорти и средните босове на „Нева“ и „Нерон“ вече заемаха позиции в Пампорово, Боровец, Самоков и Банско. Морският сезон беше приключил и до следващия май, местните хора можеха да си отдъхнат.
Вълкът повика Нейко Змея и Маймуняка на отчет в бункера. Присъстваше и Валери. Жорж и Оливия бяха заминали за Париж. Сред старите артисти от времето в Кайзерслаутерн беше се породил един навик, който, от една страна, демонстрираше съпричастност към бандитската общност, нещо като масонското ръкостискане, а от друга, наистина издаваше близост. Нов човек в „Нерон“ дълго трябваше да се доказва и да чака, някой от старите артисти докато му говори да държи ръката си на рамото му. Другият начин за доказване в братството беше ползването на прякорите. Те се бяха появили в Европа за объркване на местните полицаи, но като всички прякори оставаха завинаги. В очите обаче ползваха прякорите си само старите артисти.
Вълкът прегърна един след друг и Змея, и Маймуняка, те му отвърнаха по същия начин и почти незабелязвайки Валери се настаниха около масата. Мартин им сервира кафета и сокове, и излезе. Отсъстваха големите и малките близнаци. Драго още не беше възстановен напълно, Гери замина с Жоро за Франция, а големите вече бяха на позиция в Боровец и Пампорово.
— Най-мразя като допре до сметките — каза Маймуняка.
— Всичко ме заболява — стомах, глава. — Обърна се към Валери: — Ти не можеш ли да ми помогнеш с отчета? — посочи папката. Всичко е вътре.
— Стига шефа да няма нищо против?
— Не, защо да имам. Помогни му.
— А на мен? — Змея хвърли своята папка на масата. — Брато, вземи данните докато ние се видим със зет ти. Имаш голяма боза за услугата.
Вълкът кимна одобрително, Валери взе документите и отиде да ги залага в компютъра.
Маймуняка потри ръце доволен, че се е отървал от умствен труд, викна Мартин и му разпореди да раздаде от черния „Дъмпъл“ и както се изрази „много ядки — от всички чешити!“ Бяха близки, имаха си пълно доверие и Вълкът нямаше нищо против да хазайничат в бърлогата му. Змея обаче се въздържаше. Той беше бивш сержант от пехотата и беше свикнал да не гази вода пред шефа си.
Пиха, говореха неангажирано, Маймуняка разказа няколко стари вица, смеейки се като луд на плоски шеги и баналности.
По едно време се обади Мартин:
— Шефе, търси те някой си Вячеслав. Руснак. Ти ли си му дал мобифона?
Вълкът изтръпна.
— Да. Свържи ме.
След секунди чу гласа на Япончик.
— Ще трябва да черпиш, Нерон. Току-що ми съобщиха, че операцията е приключила.
„Слава тебе, Господи!“
— Ще черпя, разбира се. Мой ред е.
— Кога и къде?
— Утре… На същото място?
— О’К. — каза Япончик и прекъсна връзката.
Вълкът престана да чува събеседниците си. Жоро и Гери сега бяха сами в Париж и кой знае какви безумия се въртяха из главите им. Един Господ знаеше какви ходове се готвеха да предприемат. Трябваше незабавно да ги прибере в България. Налагаше се да чака обаждането на брат си. Дотогава той не знаеше нищо. Абсолютно нищо. Горкият Жоро, как ли се мяташе сега като обзет от бесове дух. И без това беше Бесния! Горкият Жоро, горкото му братче…
Мартин се обади отново.
— Шефе, зет ти.
— Свържи ме. После донеси мобифона тук — всеки момент брат му можеше да го потърси от Париж.
— Бате Вельо? Не излизат 100 000 ДМ. Приблизително пет милиона лева.
— Как така бе, какви глупости говориш?
— За съжаление не са глупости.
— Извинявай… Ела веднага тук!
— Мислех, че предпочиташ да не водим пред тях този разговор.
— Имам им доверие. Идвай.
Маймуняка и Змея бяха разбрали, че нещо не е в ред. Вълкът срещна очаквателните им погледи.
— Някой ни е преебал. Сто хиляди ДМ не излизат.
— Как не излизат — зяпна Змея.
— Така на, няма ги. Валери ще ни обясни след малко.
— Гепени? — не вярващ на ушите си скочи Маймуняка. — Кой ще ги гепи? Нали ще му откъсна ташаците, бе. От кого са гепени? От мен или от Змея?
— Не знам — Вълкът вдигна рамене. — Чакайте… В този момент влязоха Мартин и Валери.
— Къде са мангизите, бе — викна Маймуняка, тръгвайки заплашително към директора на банката, но Змея застана на пътя му и го принуди да седне.
— Какво става, Валери? — обади се Вълкът.
— Компютъра показва разлика от 100 000 ДМ. В липса.
— Може ли да има някаква грешка?
— При компютъра не, бате Вельо. Общият сбор на двата баланса е 47 милиона лева, но пет се губят.
— Как се губят пет милиона, бе? — отново викна Маймуняка. — Това да не са съдраните кюлоти на баба ти?
Валери даде вид, че този тон не го засяга.
— За да проверя къде са пропаднали парите, трябва да проследя всяка банкова операция по отделно. Ще го направя, разбира се, но ще отнеме време. Може би два-три часа.
— Валери, ако намериш мангизите, един милион е твой. Искам още днес да знам кой се опитва да ни шиба през панталоните! — мрачно каза Вълкът.
Пет часа по-късно Валери се върна в бункера. Очите му бяха кръвясали, но беше успял да открие крадеца. „Векроинвест“, чрез фалшифицирана банкова гаранция беше изтеглила сумата преди по-малко от месец, фирмата беше поделение на „Полиинс“. Сега вече всичко беше ясно. Доди Беров финансираше Ескадрона на смъртта с техни собствени пари. „Нерон“ щеше да плати за собственото си унищожение.
Вълкът дълго ходи из бункера. Останалите чакаха мълчаливо.
— Искам главата на Доди Беров — глухо каза той. — Не ме интересуват последствията. Трябва ми главата му и сам ще ида да я взема!
На разсъмване се обади Жоро. Плачеше.
X
