Охраната скочи на крака.
— Борис, госпожо.
— СКучая. Ела вътре да ми правиш компания.
Оливия влезе, излегна се на канапето и качи босите си крака на масата. Момчето, че е двадесетина годишен беше видяла отдавна, застана на вратата, но не прекрачи прага.
— Забранено ни е да влизаме във вилата, госпожо?
— А аз ти забранявам да стърчиш там! Веднага ела тук! — Борис се подчини неохотно. — Седни! — Седна. — Ще пиеш ли нещо?
— На работа съм.
— Работа, глупости. Там на ролковата маса има уиски! Избери някакво по твой вкус, налей две чаши, сложи лед и ела тука!
Борис беше млад тъпак, як като бик с къс врат и къси крака, но беше единствения мъж наоколо. По- добре лоша компания, отколкото никаква.
Един час по-късно езикът му беше между краката й.
Козелът закъсня двадесет минути. Тъкмо беше почнал да се безпокои, когато Мартин телефонира, че BMW-то паркира пред творческия дом на писателите в Лесидрен. Път, задръствания — Козелът беше човек, на който можеше да се разчита и нямаше смисъл да „прави сурат“ за двадесет минути.
Баретата го изслуша мълчаливо. Мълча още дълго, обсъждащ наум предложението на Нерон.
— Сложна работа, Вълк! И скъпа. Стъпя ли на техния паркет, ще трябва да танцувам по тяхната музика!
— Знам — кимна Нерон. — Какви са ти шансовете да проникнеш в Ескадрона?
— Големи! Аз съм добро ченге. Други са проблемите. Стана ли член на отряда, ще трябва да тръгна срещу вас. Истински! Усетят ли, че съм симулант, първата глава, която ще падне, ще бъде моята.
— И това ми е ясно, Козел. На война като на война. Достатъчно ми е да знам един час по-рано за всяка акция на ескадрона.
Баретата отново мълча дълго.
— Много добре познавам шефа им, Вълк. Още на първия капан ще почне да търси „ебалника“… Най- късно на третия ще го намери.
— Това отказ ли е?
Козелът не отговори. Стана, отиде до бара и се върна с бира.
— Мислил ли си да перфорираш главите на „Пент“ и „Поли“?
— Само това ми е в главата… Ще се развони!
— Няма ли ги тях двамата, няма и ескадрон?
— Не — Нерон поклати глава, унесен в мрачни мисли. — Ти вътре — това е единствения ход в момента.
Козелът преполови бутилката и изтри с длан устата си.
— Приема ли, подписвам смъртната си присъда. Виж, Вълк, имам две деца, момчета. Майка им ме напусна заради някакъв писач на фейлетони. Ако приема, ще бъде, за да осигуря синовете си веднъж завинаги. Пет милиона! По две за тях на лихвен влог, и един за мръсната съвест на баща им. Как си!
Вълкът се усмихна тъжно.
— Утре имаш парите.
Вечерта Велин Изов поиска ръката на Лидия под натиска на майка си.
— Ти и сега си моята жена, Лидия. Единствената. Знаеш, че трудно произнасям разни глупости „обичам те“, „не мога без теб“ и там каквото още съдържа булевардния репертоар. Но ти знаеш всичко това. Върнат ли се Катето и Валери, вземаме мама, Жоро и Оливия, и отиваме да се венчаем в Чекотинския манастир. Само ние семейството. Животът ми е такава кочина, че не мога да си позволя да вдигам пищни сватби. Навита ли си?
Лидия и майка му плачеха. Бъдещата му съпруга се усмихна през сълзи и кимна утвърдително. Стомахът му беше свит на топка, нервни мравки пълзяха по гърба му… Не си представяше така деня, в който ще поиска и ще получи ръката на любимата.
Япончик беше получил прякора си от дръпнатите азиатски очи, които бяха сини като кристали и студени като на риба. Беше красив мъж около 40-те, полковник от морската пехота, прочул се с жестокостта си в Афганистан, Нагорни Карабах, Абхазия. Имаше ли бунтове и размирици някъде в бившия Съветски съюз, Япончик ги заливаше в кръв и ги потушаваше. Славата му на безмилостен звяр му беше от полза после в цивилния живот.
Вячеслав Иванков застреля няколко московски банкера-мафиоти, няколко главореза от подземния свят и се самопровъзгласи за глава на мафията. Съзнавайки, че афганците стоят зад него, бандитите предпочетоха да изпълнят „живи“ заповедите, вместо да напълнят „дупките“ с гордата си независимост.
Интелигентен мъж, Япончик се заобиколи с интелигентни сътрудници и се пресегна да хване за рогата легалния бизнес. Мръсната работа остана на Степанчик, а той се зае да прониква в петрола, въглищата, дървопреработването и хартията, добива на злато и диаманти, в морския транспорт, всички видове комуникации и курортно дело. Бизнесът се развиваше бързо, „Нева“ ставаше държава в държавата и отдавна конкурираше големите концерни в света.
Най-близката курортна страна до Русия беше България и той изпрати Степанчик да изземе територията от местните бандитски структури. За най-голяма негова изненада обаче „Нева“ загуби първата фаза на войната, въпреки че имаше тайната подкрепа на бившата компартия.
„Нерон“? Зад тази оперетна табела се криеха най-банални криминални типове, нямащи представа ни от стратегия в перспектива, ни от полева техника, ни от строева дисциплина. И въпреки всичко именно тази шайка рецидивисти прати на оня свят войни-ветерани като Степанчик и Манджурците. Япончик гледаше снимките на мъртвите афганци и чакаше някакво приемливо обяснение от Пентхауз, който се потеше обилно срещу него.
Вечеряха в дипломатическия клуб в Горна Баня. До скоро на масата имаше и трети човек, посланикът на Русия, но когато срещата наближи същността си, той се извини с умора и ги остави сами. Тогава Пентхауз му даде снимките.
— Досадно — все пак проговори Япончик. — Разкажете ми за Нерон?
— Спортист. Борец… Горделивец, характерът му не позволи да постигне кой знае какво в спорта. Там човек трябва да се подчинява на треньор, на клубно ръководство, а той е роден да командва!
— Роден лидер? — Япончик не криеше иронията си. — Има ли криминално досие?
— О, да. В детството побоища, хулиганство, по-късно няколко висящи дела за убийства, рекет, трафик на крадени коли, нарушения на митнически закони, укриване на данъци… Списъкът е дълъг.
— И тази отрепка видя сметката на Степанчик и Манджурците? Не е за вярване.
— Въпреки това е факт.
Япончик прибра снимките в джоба на сакото си.
— Полицията? Поддържат го някакви сили. Един крадец не би могъл да се справи сам с някои от най- добрите бойци на Русия. Колкото и многобройна да е бандата му.
— Няма полицейска намеса. Поне нямам данни да има.
— Военните?
Дебелият поклати глава.
— Още по-малко.
Япончик го гледаше внимателно.
