номер.
— Мартине, Тодор Беров е, свържи ме с Вълка.
— Не е в София… Ще се прибере късно или утре.
— Тогава с Бесния!
— И него го няма… Заедно са. Още не са се върнали от погребението на Крушата.
— Някакъв мобифон?.
— Не — каза Мартин.
— Спешно е!
— Не — повтори Мартин. — Знаем, мобифон се дава само лично. Когато се върнат ще им кажа да ти се обадят!
Президентът на „Полиинс“ гневно тръшна слушалката.
Прекрасна нощ, тиха и топла. Луната беше залязла отдавна, но небето беше осеяно със звезди. От езерото долиташе жабешки концерт, някакъв щурец напяваше монотонно…
Чу се бръмбар, после звукът се усили. Тъкмо го помисли, когато Козелът каза:
— Идват. — Вълкът не откъсваше очи от морето. Малко по-малко бръмбара премина в равномерен режим на работа, после стана мощен и започна да заглъхва. Афганците, ако, разбира се, бяха те, изключиха двата мощни мотора и минаха на третия, т. нар. маневрен.
Появиха се. Виждаха се хора на борда. Лодката почти по инерция пресичаше плитчините докато заседна. Двама души скочиха във водата и газещи до кръста избутаха глисера на брега.
„Пет души!“ — преброи ги на ум Вълкът стиснал калашника с две ръце.
Чу се руска реч, после мълчаливо изнесоха багажа и го струпаха на сухо, на два-три метра от мократа пясъчна ивица.
С тях беше свършено. Стотина души ги дебнеха в камъша зад дюната. Скални лястовици да бяха — с тях беше свършено. До тук беше и Степанчик, и Манджурците.
Вълкът изсвири и концертът започна, тежък полифоничен, бароков. Пет силуета затанцуваха смъртен танц поддържани във въздуха, после рухнаха на пясъка. Змея и Маймуняка вдигнаха хората си и стреляйки приближиха жертвите си.
— Край, Нероне! — извика Змея. — В преразход са!
Маймуняка обърна телата по гръб и ги засне с полароида.
— Колко полезно нещо може да е фотоапаратът — каза Нерон на брат си. — Мартин да купи два. Единият за мен.
Козелът огледа жертвите и се върна.
— Най-малко по триста куршума има във всеки един от тях — каза той.
— Какво разточителство — Вълкът тръгна към колата. Гадеше му се.
— Слънце, ще пикая! — влезе в камъша и повърна. Веднъж, два пъти, три пъти… От дете имаше нервен стомах, а живееше инфарктно. Време беше да се погрижи за себе си.
Регионалните шефове на „Нерон“ се бяха събрали в бункера. Вълкът се бавеше. Седеше на бюрото и чакаше да го потърси Козела. Вместо него се обади Мартин.
— Беров се скъса да те търси! След десет минути ще се обади отново. Какво да му кажа?
— Какво да му кажеш! — Вълкът се замисли. — Да дойде в един и половина в „Мираж“! Каня го на обяд — мобифона звънна отново.
— Козел?
— Срещнахме се. Каза да ти предам почитанията му… Замина! Завинаги!
— Добре, Козел. Нещо друго?
— Заминавам на курорт. На море. За една седмица.
— Приятно прекарване. Носи мобифона със себе си!
Нерон остави апарата и отиде в бункера.
— Сядайте — каза той. — Пийте, ако искате! Натряскайте се като свини, ако ви харесва! Днес има повод! Слънце, раздайте чаши, уиски и каквото трябва. Край на войната. От днес мир!
Момчетата се спогледаха недоверчиво, но Вълкът беше възбуден и искаше да предаде радостта си на всички.
— Степанчик и убийците му са мъртви, току-що ми казаха, че и Герман Винокуров ги е последвал в пъкъла. Затова се забавих. Чаках потвърждение, че и последния шеф на „Нева“ е в отвъдното. — Вълкът вдигна чашата си. — Преди да пием за мира да отлеем по глътка в памет на Кроки, Жоро Италианеца, Наско Комшев и Крушата. — Отляха, отпиха и се приготвиха да слушат. Че Нерон се готви да произнесе реч нямаше съмнение. — Афганците се опитаха да ни извият врата… Дадохме жертви, но снощи и днес с два удара сложихме край на войната. Черноморието си е наше и наше ще си остане. Нейко Змея и Маймуняка ще изтласкат на сухо редовите цигулари на Степанчик и забравяме за афганците. Чувам, че Коза ностра е пропищяла от тях. Тук — Вълкът показа среден пръст, — тук да си ебават майката. Това не им е 9.9.1944 година. След обяд Змея и Маймуняка заминават обратно на морето, прилагат пълен контрол и мир! Мир, пичове! Наздраве — пиха. — Водихме война, спечелихме я! Сега мир. Не мога да намеря време да се оженя, д’еба мама му. Лидия ще ме разкара вече и ще е права. — Избухна мощен смях. Вълкът също се смееше, заливаше се от смях. Всички знаеха, че на Лидия и през ум не й минаваше да го напуска, а и да искаше да го напусне не би могла… Жива. — И още нещо, момчета. Стига с тия бухалки, с тия безцелни маризи по барове и дискотеки. Искам да налагате зверски глоби. Край на анцузите! Плащаме царски на хората си и могат да се обличат прилично. Стига са ни наричали „мутри, мутанти, вратове“ и т.н. Знаете ли какво ми каза Лидия онзи ден? В държавата се шири борчески бизнес-имитация на мобифон, такъв детска играчка струва 10 бона… Някакви хирурзи-козметици се изхитрили и деформират ушите на разни копелдаци. Ниц, скивай ме — аз съм борец. И за тази услуга шарят 10 бона. Други пък се тъпчат с анаболи като патета с лайна… Да го духат! Няма борци, няма биячи и бухалки. Има делови бизнесмени и това е всичко. Мръдне ли някой встрани, глоба! Никаква милост! Да усети с джоба си как трябва да се държи един бизнесмен. — Вълкът се засмя. — Много дрънкам, а? Да, ама съм на кеф. Ако искам ще дрънкам, и понеже съм ви началник, вие ще ме слушате — Вълкът вдигна чашата си. — Иначе това е всичко! Наздраве! Честита победа!
Старите артисти пиха за победата, но без инфантилен ентусиазъм. Повечето от тях чувстваха с кожата си, че войната едва сега започва.
Президентът на „Полиинс“ беше точен до секундата. Остави охраната пред ресторанта и влезе сам. Вълкът вече го чакаше. Мълчаливо му посочи стола, който беше определил за него.
— Скъсах се да те търся. Мартин те крие като слитък злато, но сега вече знам, че е бил прав.
— Знаеш! — изсумтя Вълкът. — Какво знаеш? Да не си бил при петричката врачка?
— Просто чета вестници, слушам радио.
— И какво толкова чу?
— Някой има зъб на афганците и ги избива като кучета!
Вълкът му подаде менюто.
— И кой ги избива според тебе!
— Знам ли… — Доди се усмихна приветливо. — Някой, който им има зъб или ги мрази, както ти ги мразеше навремето!
— Глупости — Вълкът викна келнера. — Онова беше спорт. Бяха ни конкуренти, но само на тепиха!
— Добре, добре — Доди махна с ръка. — Майната им на афганците. — Поръча сок от касис и глиганско филе с боровинки. Вълкът се задоволи с евксиноградска ракия и печени пиперки. Доди го дразнеше със самодоволния си вид на богато парвеню и щеше да претупа срещата колкото се може по-бързо.
