— Ела тук — Вълкът му подаде златния си паркер. — Напиши на плика „Вячеслав Иванков, тире Япончик.“ А сега прати двама души да го подхвърлят В Пентхауз. Това е! Върви!
Върна се в леглото и отново се взря в тавана. Тежки времена се задаваха. Война с всички. На всички фронтове. Без Степанчик начело на „Нева“ афганците щяха да се пръснат като пилци, но с появата на Япончик отново щяха да стегнат редиците и да се превърнат в професионална армия, каквато всъщност бяха. Щяха да потърсят и да намерят предатели, и избивайки капитаните му да намерят начин да се доберат до него. Добре поне, че Бебов и Барона бяха на топло, иначе първи те щяха да предложат услугите си на Япончик. Все същата работа. Ще трябва да му пресека белтъка на това подло копеле Додко Беров. Много ще се размирише мама му стара, и децата ще разберат кой го е свитнал, мръсника му с мръсник. Ескадрон на смъртта, това да не ви е Бразилия, ебалници шибани. Къде е Козелът? На море… Майната му на Козела, какво може да направи сам човек срещу две армии…
Вълкът скочи. Тресеше го. „Как какво, глупако!“ Козелът трябва да се внедри в ескадрона и да ги пържи отвътре. Вълкът се втурна в офиса и набра мобифона му.
— Кажи, Вълк?
— Какво правиш?
— Ям пица и пия бира!
— Трябва да се върнеш!
— Кога?
— Веднага!
— Добре! След четири часа ще бъда в офиса!
— Не, след три ще се срещнем в онзи дом… творческия! Сещаш ли се?
— Да. След три часа ще бъда там.
Къде е Лидия? Не беше я виждал повече от два часа.
— Мартине, знаеш ли къде е Лидия?
— При майка ти, шефе. Пият кафе на източната веранда. Върна се в спалнята, облече се и отиде при тях. Завари ги да четат някаква готварска рецепта допрели глава една до друга. „Колко ги обичам, Господи! Живота си бих дал за всяка една от тях! А за двете?“
— Имате ли готово кафе?
Лидия стана и му го приготви, както го обичаше — късо със сметана и без захар.
— Какво си говорите, против мен ли? — разведрен и странно успокоен попита той.
— Как можеш да помислиш, че можем да говорим против тебе? — не разбираща езика им обидено попита старата.
— Шегувам се — Вълкът намигна на Лидия. — Ще отскоча до едно село по работа. Към десет ще се върна за вечеря — погледна вестника. — Тази рецепта ли беше изненадата?
Жените се спогледаха.
— Защо не, Лидке? Имаме продуктите. Може да опитаме.
— Ще опитаме — усмихната отговори Лидия.
— Добре, действайте — Вълкът глътна кафето и стана. — До довечера!
Старата сложи очилата и препрочете кулинарния порядък. „Да, имаха всичко!“
— Ще стане интересно блюдо… — вдигна глава. Лидия разсеяно рееше през прозореца.
— Какво има, Лидке?
Лидия се обърна рязко и хвана двете й ръце.
— Омъки ме, майко! Знам, че ти го застави да омъжите Катето — от очите й рукнаха сълзи. Скри глава в пазвата й. — Искам деца — хлипайки продължи тя. — А и на теб ти е време да гледаш внуци.
Старата вдигна главата й, целуна я по очите, изпи й сълзите.
— Довечера, Велин ще ти поисжа ръжата! — старата се усмихна тъжно. — Той живее опасно, скъпа, помисли преди да кажеш „да“.
Оливия прекара два часа в банята. Скучаеше. Обръсна мишниците, венериния си хълм, смени маникюра и педикюра, лежа във ваната и въпреки това загуби два часа. Денят беше ужасно дълъг, а следваше и нощта. След връщането си от Малдивските острови, започна да отваря очи за някои детайли от живота, който Жорж й налагаше без да го съзнава. Еротичният й бяс за тялото му постепенно заглъхна и взе да си дава сметка, че живее с много опасно, но посредствено и скучно момче. Леглото ги сближаваше, макар че все по-често й се налагаше да имитира страст, но извън него скуката и досадата ставаха трудно поносими. Свикнала на светски живот, на концерти, опери и приеми, общувала с интересни, умни и талантливи хора, дори с гении, за нея беше невъзможно да се примири с мисълта, че животът й ще мине като този на майка му — вторачена в децата си и заключена в къщи. Не! Дори смъртта беше по-примамлива. Мъжът й беше отвратителен, гол охлюв, с дебели рогови очила, малки ръчички и крачета, и пухкаво, винаги потно тяло, но извън служебния секс, с който се примиряваше веднъж в седмицата, той й предлагаше „Животът на ролс ройса и брилянтите“ идиом за живот във най-висшето възможно общество. А тук, просташка дискомузика и още по-просташките и банални американски видеоекшъни.
Оливия наметна червеното кимоно, което купи на Малдивите и излезе от банята. Легна гола на канапето в хола на вилата и през отворената врата се загледа в градината. Може би единственото нещо, което й радваше погледа.
После чу гласовете на охраната и почувства нервна тръпка. Жорж го нямаше. Щеше да се върне след два дни.
— Заминавам — беше казал той. — Искаш ли да дойдеш с мен?
— Къде?
— На турската граница. Правим складови халета. Трябва да подпиша договора с общината.
— Какво има там… на границата?
— Складове — примирително усмихнат каза той.
— Ще остана тук.
Ако беше отишла сега, сигурно щяха да се чукат в някой хотел. Но и това беше почнало да й писва. Жорж я яздеше като кобила. Вдигаше й краката и блъскаше, като че ли му е за последно. Оливия обаче беше перверзна и обичаше разнообразието. Механичното триене на чукането не винаги я задоволяваше и напоследък често започна да имитира оргазъм. Обичаше орална, анална любов, разнообразието на позите. Обичаше да говори мръсотии по време на акта, да й говорят грубости, да я наричат курва, развратница. Жорж беше свещената скука, слагаше й го, хващаше я за гърдите, завираше езика си в устата й и започваше да ебе мощно, спортно, до протриване. Или трябваше да го привикне към перверзиите на леглото, или все по-често щеше да се налага да му отказва.
Стана и погледна през пердето на верандата. Охраната се беше сменила и този, който пазеше входа, пиеше кафе от пластмасова чаша и четеше някакъв вестник. Гола, наметната с кимоното Оливия обиколи всички стаи на вилата. Вътре нямаше охрана, в двора само онзи с кафето, и осем души в четири коли зад оградата, разпределени по ъглите.
Само при мисълта, че е сама с мъж и вулвата й плувна в сокове. В еротиката се криеха много тънки детайли и не непременно ебането беше най-същественото в нея. Веднъж на един делови обяд в Москва, в разгара на лятото, мъжът й покани трима италианци. Когато сервираше кафето, единия от тях плъзна ръка отзад по бедрото й, отмести слипа й и вкара два пръста във влагалището й. Тази близост продължи не повече от три секунди, но Оливия експлодира, изпразни се още докато пръстите му бяха в нея и още три пъти докато се добере до банята. Беше спала с много мъже, всякакви и като цвят, и като нация. Вече десет години водеше полов живот и отдавна беше загубила представа за бройката им, но двата пръста на онзи италианец нямаше да забрави никога.
Оливия облече кимоното, върза колана и излезе на площадката пред стълбата.
— Ей, ти — провикна се тя. — Как се казваш?
