— Как си, Вълк? Отдавна не сме сядали на маса.
— Много ти порасна работата, Додко. Колкото пъти пусна телевизора, толкова пъти ти дрънкаш глупости от екрана. По-известен от Лили Иванова взе да ставаш.
Беров се засмя, опитвайки смеха му да звучи и весело, и добродушно.
— Не знам кой е по-известен от двамата, Вълк? Разликата е, че моето име звучи в медиите, а твоето се произнася с ужас, и то само на ухо.
Ред беше на Вълка да имитира весел смях.
— Не съм толкова страшен щом посмя да оставиш охраната вън.
Беров смени гримасата и сега изглеждаше замислен.
— Кроки, Италианеца, Наско, Крушата… Кой ни избива, Вълк?
— И аз бих искал да знам — отговори Нерон, вбесен от това „ни избива“, което този комунистически лакей има нахалството да произнесе. Целият си живот прекара в целуване на червени задници.
— Що за птица е този Бебов?
— Дрисльо. Не е интересен!
— А Барона?
— Същата стока. Селски хитрец и маризчия.
— Ти ли ги напъха зад решетките?
— Аз? Как ти хрумна тази мисъл?
— Подсказаха ми я — призна Беров. — Разкарал си ги, да не ти се мотаят из краката.
— Клюкари дал Господ — каза Вълкът, но нито потвърди, нито отрече. Нямаше право да потвърди, а да отречеше Доди така и така нямаше да му повярва.
Мълчаха известно време. Мартин пусна хитовете на Нат Кинг Кол и атмосферата в заведението като че ли се разведри. Гарниран с музика шефът на „Поли“ беше по-поносим.
— Как е Лидия? — това лайно се опитваше да усвоява елегантни маниери. Досмеша го, но каза:
— Добре е. Готвеше като излязох.
— Да я поздравиш специално!
— Веднага след обяда ще й предам поздравите ти.
Разговорът замря. Беров не казваше защо го е търсил толкова на пожар. Вълкът не беше човекът, който ще го попита. Не и той.
Сервираха глигански бут с боровинки и Доди се нахвърли стръвно. Беше много вкусно. И Вълкът си го поръчваше често. Случиха на готвач. Голям майстор излезе. „Ще му вдигна заплатата с хиляда лева. С два бона!“ Премести часовника си на лявата ръка да не забрави и изчака Полишефа да се наплюска.
Пиеха кафе, когато „завесата“ се вдигна.
— Върни Оливия Алкалай, Вълк! Много е важно и е много спешно. Откажеш ли, война до пълно изтребление на теб и момчетата. Пълно, вълк! Геноцид!
— И кой ще води тази война?
— Всички — Беров се наведе и каза на глас това, което Козелът посмя само да напише. — Създава се „ескадрон на смъртта“. Бивши барети, командоси, рейнджъри.. У нас и в Русия паралелно се организират бригадите и от следващия понеделник започват да действат. Ще ти кажа още. У нас ще бъдат под заповедите на Дебелия от Пентхауз, в Русия — на Морис Алкалай, бащата на Оливия.
Мълчаха дълго.
— Ескадрон на смъртта казваш? Кой ще го финансира? „Полиинс“, нали?
— Не.
— Да — Вълкът вдигна глас, но го овладя и изсъска: — Ти ще плащаш да избиват старите ти приятели. Иначе Дебелият не би те пуснал до секретите си.
Беров го спря с ръка:
— Дебелият ме праща тук на този разговор. За общо добро. Иска мир и му вярвам, но Алкалай иска дъщеря си и го притиска. Ако не я върнеш с добро, ще я вземе насила…
Вълкът се усмихна кисело.
— Започва нещо като Троянската война, а? Каква идиотщина! — Запали цигара. — Виж Додко, аз нямам нищо общо с тази история. Оливия и Жорж се заиграха. Тя е бременна. Ако имаш приказка с Дебелия дай му мобифона на брат ми, нека тоя Алкалай се обади на дъщеря си. Да се разберат по роднински. Война за Елена Троянска в края на двадесети век е толкова нелепа, че даже и в оперетата би била наивна.
— Велине, слушай ме внимателно. Алкалай не иска да говори с никого. Иска Оливия. Това не е молба, това е ултиматум. И той, и Дебелия знаят кой изби двамата Степанчик, Манджурците, Герман Винокуров и т.н. Знаят го и в ескадрона. Дошъл съм да ти кажа, че имаш една седмица срок. После започва войната, оперетъчна, смешна, наивна — както искаш, така я наречи, но ще бъде безмилостна и всички вие „старите артисти“ ще гушнете розите. Една седмица, Вълк. До следващия понеделник. Не забравяй, че това е денят, в който „ескадронът на смъртта“ ще започне да действа.
Вълкът се прибра, взе бърз душ и тъкмо сядаше на масата с Лидия, когато Мартин се обади.
— Доди Беров иска да говори с теб.
— Досега бях с него.
— Забравил да ти каже нещо важно!
— Дай ми го.
— Вълк, пропуснах основното, бе момче. Утре пристига Япончик.
Чу се ехиден смях, после линията прекъсна.
VIII
Вълкът лежеше по гръб, загледан в тавана. Мирът се отлагаше за неопределено време. А това значеше нови потоци кръв. Ескадрон на смъртта? Разбира се, финансиран от „Полиинс“. Комунистите се готвеха да отвоюват загубените територии, а и позиции. Кой е Нерон, че се ебава с югоембаргото, с ЮНПРОФОР, с ООН… Печели милиони, а на всичко отгоре сърбите го обичат като роден брат. И песен съчиняват за него. С Аркан си пият кафето, Весна Змиянац пее: „Брат Нерон като Вълк ги дави, но без петрол не ни остави!“ Разбира се, дави тия, които наложиха ембаргото. Комунистите щяха да направят всичко, за да издърпат петробизнеса от ръцете му. Нерон държеше складове във всички безмитни зони, а това значеше тонове цигари, уиски, шоколад, кафе, кола и пепси, бира, сокове и милиони, спечелени от липсата на мито. Пентхауз беше изпуснал ръководната роля в страната за повече от две години и сега се готвеше да навакса. Народът превзе улицата, изхвърли мършата на Гошо Тарабата от мавзолея, свали президента-танкист, свали последното червено правителство, махна петолъчката от партийния дом, изхвърли от Конституцията чл. 1, който определяше ръководната роля на компартията. Народният гняв ги беше ужасил. Бяха се изпокрили по боянските вили и не смееха да си подадат носа навън. Действаха единствено чрез в. „Дума“, но печатният им орган се държеше по-скоро като ощипана девственица, отколкото като трибуна на един милион болшевики. Да, обаче народа се умори, гневът му прекипя и ето ти сега „ескадрон на смъртта“. Ескадрон на чия смърт? Щяха да представят в пресата новата трупа като орган за борба с организираната престъпност, а всъщност щяха да хванат за гушата всеки, който дръзне да живее по свои, собствени закони. Няма мир, няма и да има! Поне докато комунистите окончателно не превърнат политическата си власт в икономическа…
На всичко отгоре Япончик в София. Идва за Оливия. Каква чест, Морис Алкалай ни изпраща убиец номер едно на афганската война.
Оливия, Оливия, Оливия… сега и да искам не мога да те върна. Мога ли да посегна на жената, по която си пада брат ми, която носи в себе си първия внук на баща ми…
Вълкът скочи и отиде бос в офиса си. Извади от бюрото си снимките на мъртвите Степанчик и Манджурците, запечата ги в плик и се обади на охраната.
— Мартин да дойде при мен!
Шефът на бункера влезе веднага, като че ли беше чакал пред вратата.
