взе мегафона и извика:
— Степанчик, аз съм, Нерон. Оградени сте отвсякъде! Нямаш шанс, Степанчик! Обади се!
След десетина секунди афганецът се обади наистина.
— Чао, Нерон! Много е късно! Не приемаме гости! Дори скъпи гости като теб не приемаме, Нерон!
Вълкът изстреля един автоматичен откос по вилата и изкрещя:
— Ще те запаля, руска свиня! Ще те направя на въглен, и теб, и Манджурците ти.
После чу смеха на Степанчик, шум от запален двигател и отново гласа му.
— Простак си ти, Нерон! Цървул, както се изразявате вие! Сбогом, Нерон, следващия път ще те посрещна с черен хайвер и шампанско…
Шумът на двигателя се усили.
— Бягат, мамка им да еба! — изкрещя някой откъм брега на езерото и всички като един се втурнаха към къщата.
Това, което видя Вълкът, приличаше на научнофантастичен филм. През езерото се носеше някакъв апарат, минаваше от един коридор с камъни в друг, после тръгна по сушата. Беше безсмислено да стрелят, руснаците бяха много далече. Апаратът, който се оказа всъдеход на въздушна възглавница бързо се отдалечаваше по плажа. На разстояние повече от километър спря и внезапно избухна. Побягнаха към пожара като глутница след елен, но не бяха минали и половината разстояние, когато видяха мощна моторна лодка да реже вълните и да изчезва в открито море. „Този път ни прецакаха с техника!“ — унило помисли Вълкът, подхвърли калашника си на Слънцето и бавно повлече крака през пясъка. Във вилата завариха три уплашени до смърт проститутки. Слаба утеха за пътя, който биха до тук.
Вълкът разположи засади от Златни пясъци до порт Варна, но до десет сутринта никой не се появи. Или бяха слезнали някъде около Балчик, или бяха отпрашили към Бургас. Обади се на Маймуняка да си отваря очите и би „отбой“. Беше десет часа, когато се събраха в хотел „Палас“ на св. Константин. Напълниха ресторанта уморени, настръхнали. Обади се Маймуняка. И при него никой не се беше появил.
— Майната им, този път ни прекараха! Но ще излязат… Не са делфини да живеят в морето!
Степанчик и Манджурците бяха излезли отдавна, само че в Румъния, на порта в Констанца. Бяха си поръчали хем енд егс, портокалов сок, кутии леден Туборг и закусваха на маркизата на хотел „Виктория“.
— Как ще се върнем? — попита Едуард Манджурян.
— Има два начина и двата на принципа на дузпата.
— Не те разбирам?
— Степанчик се усмихна кисело.
— Ще ни чакат да се върнем, нали?
— Вече ни чакат… гари, летища, портове…
— А къде според Нерон е най-малко вероятно да се появим?
Този път Манджурян разбра.
— В Шабла?
— Точно така… Това е принципът на дузпата. Когато вратарят е един и изпълнителят същия, той никога не се хвърля два пъти в един ъгъл!
— А ако знае? — обади се Мандзурски.
— Какво ако знае?
— Принципът на дузпата. Нерон не е за подценяване.
Мълчаха дълго, после Степанчик стана.
— Отивам да спя! Ще мислим довечера.
В апартамента на Нерон се бяха събрали Жорж, Козела и той самия, Слънцето осъществяваше рум сървиса и бдеше за охраната. Пиеха уиски на последния етаж на хотел „Палас“ и гледаха долу гъмжащия като мравуняк плаж.
— В Румъния са — обади се Козелът.
— Сигурен ли си? — Жорж видимо се напиваше.
— Не. Просто мисля аз какво щях да направя на тяхно място.
— Ще се върнат. — Жорж си доля чашата без да обръща внимание на тежкия поглед на брат си.
— Ще се върнат, разбира се — Козела гледаше да не дразни младия, изключително див брат. — Въпросът е къде?
— Ти как би влязъл в страната, ако си наистина в Румъния?
— Има много начини, легални и нелегални. Сухопътната ни граница е по-разградена от морската…
Вълкът вдигна ръка.
— Чакай! Ти, Козел, на мястото на Степанчик къде би влязъл в България?
Баретата мисли дълго.
— Откровено казано не знам. А ти?
— Там където е най-малко вероятно да ги чакаме. В Шабла!
Тодор Беров почуКа и открехна вратата. Дебелият спеше на бюрото си.
— Пентхауз?
— Влез, Доди… Не спя. Почивам си със затворени очи. Седни.
Беров остана прав, леко разкрачен с остър, напрегнат поглед и стиснати юмруци.
— Искам да чуеш нещо, Пентхауз и добре да го запомниш. Аз съм президент на холдинг „Полиинс“. За голяма част от твоите сънародници „Поли“ символизира националния капитал…
— А всъщност? — прекъсна го Дебелия.
Беров изглеждаше объркан.
— Не те разбирам.
— Всъщност какво символизира, Доди. Започна като лондри? Знаеш ли какво означава тази дума на английски?
— Пералня.
— Анджак, карай нататък!
— Пентхауз — по-кротко опита Беров. — Не можеш да се обаждаш на секретарката ми и да й заповядаш: „Доди да дойде при мене в 21 часа!“
Дебелият се усмихна.
— В колко трябваше да й кажа, Доди? 21 и 30… и без това цял четвърт час закъсня.
Беров седна и постави лакти на бюрото му.
— Аз имам световен авторитет, Пентхауз. Ако искаш да работим заедно трябва да го имаш предвид!
— Имам го, Доди, иначе щях да кажа на секретарката ти: „Оня борецът, или перача, или рекетьора…“
Тодор Беров скочи.
— Пентхауз!
— Седни, Доди! Загубил си чувството си за хумор, момче! Седни и слушай внимателно! Това, което ще чуеш не е за всяко ухо.
Когато се прибра в офиса си, Додко, както го наричаха в борческите среди набра някакъв телефонен
