Вълкът сграбчи пръстите му и се освободи от тях. Гласът му режеше като трион, очите му бодяха като албански ками.
— Помниш ли баща ни, месарю?
— Помня го, как да не го помня. Шурей ми беше.
— Когато умираше от туберкулоза, мама ти поиска хиляда лева за да му купи „Паскремифон“. Помниш ли?
— Не… И какво!
— Ти не й даде, месарю, и сгреши, иначе наистина и ти, и синовете ти щяха да се возят в мерцедеси. А сега да духате супата!
Вълкът избута Лидия напред и остави вуйчото да гледа зяпнал след него.
Дойде време за печени агнета и прасета, отново насядаха по масите. Карамана в качеството си на кум държа кратък, шеговит тост и изтреблението на животните започна…
Някъде по средата на обяда, Вълкът почувства с кожата си, че нещо става. Огледа се, срещна острите, напрегнати погледи на някои от „артистите“. Наистина нещо се беше случило. Направи знак на Слънцето да приближи и с поглед го попита „Какво има?“
Личният му бодигард се надвеси над ухото му и прошепна:
— Убили са Крушата. В колата му, на път за сватбата! Снайперист на скорост го е застрелял в главата!
— Слушай ме внимателно… Ще минеш един по един нашите хора. Да траят до края на сватбата. Ако някой дръзне да провали тържеството на сестра ни, ще бъде наш враг! Иди им го кажи.
Сватбата продължи да набира скорост. С алкохола се влагаше и настроението на гостите. Започнаха танците. Вълкът танцува блус със сестра си, Оливия и Лидия, и танго с майка си. Бесният танцува през цялото време, но Вълкът разбираше състоянието на брат си. Тази нервна енергия трябваше да бъде изразходвана по някакъв начин.
В пет часа младоженците се оттеглиха. В седем часа беше самолетът им за Париж, а оттам сватбеното им пътешествие щеше да продължи през Лондон, Мадрид, Рим и Атина. Катето за пръв път щеше да си подаде носа вън от границата. „Щастие и на добър път!“ — целуна двете й бузи, стисна ръката на зет си, от днес той вече беше сред най-близките му роднини, каза на майка си, че му се налага да отсъства за малко и отиде в бункера. Крушата беше застрелян с един куршум в главата при скорост на мерцедеса над 120 км/ ч. Нерон добре знаеше чия работа е това. И третият Манджурец беше доказал, че е профи.
— Жоро, това е Козела. Работи за нас! — представи го Вълкът.
— Здравей, Козел!
— Здравейте, г-н Изов!
— Наричай ме, Жорж. Къде е Иля Муромец, оня недоубития, как му викаха?
— Миндир — каза Козелът, фамилията му е Миндиргасов. Когато сте готови ще ви заведа при него.
— Готови сме — каза Вълкът.
Крушата беше погребан в родното си Кирчево, помашко село на три километра от варненската магистрала. Събраха се всички живи босове на „Нерон“, отново селото заприлича на декор за филм. Мафиотски, разбира се. Ревю на коли, на скъпи костюми, на черните очила „Райбан“, кой знае защо предпочитаната марка на „артистите“. Когато церемонията свърши, братя Изови и избрани цигулари- щурмуваци се отправиха към Лесидрен, село разположено през един хълм от Кирчево, където в творческия дом на кинодейците щеше да ги чака Козела.
Миндир беше окован като бик-разплодник в мазето на Козела, който се оказа родом от същото село. Интуицията на Маймуняка беше свършила работа. Камбоджанецът беше разпознал на снимката Манзур, но въпреки азиатските мъчения, на които го беше подложил Козела, категорично отказваше да каже къде Степанчик крие убийците си.
— Твърд мужик — започна Козелът. — Мълчи като светец, заслушан в гласа на Бога.
— На какво разчитаме? — попита Вълкът.
— На шока! Когато чуе шум, Миндир очаква да се появя аз, но когато вместо мен при него влязат шефът на „Нерон“ и брат му, убиецът, ще се убеди окончателно, че с него е свършено. Може да потърси спасение в предателството.
— Какво, брат ми, да опитаме ли? — попита Жорж.
— Ще опитаме. Хайде, Козел, ако не спечелим кой знае какво, поне нищо няма да загубим!
Козелът ги въведе в новата си, просторна къща, градена от камък. Направи им знак да мълчат и ги поведе. Слязоха в тъмна и влажна изба, стигнаха до желязна врата, бронирана като сейф, Козелът запали осветлението, отключи и с очи им показа, че ще ги чака горе.
Не бяха минали и две минути, когато чу няколко приглушени изстрела. После се появиха и братята. Бесният носеше „Магнум“ в ръка.
— Шабла — каза Вълкът. — Вилата на политбюро, на брега на резервата.
— Тръгваме веднага — добави Жорж. — Хайде, Козел. Долу е студено! Нищо няма да му стане за един ден.
Козелът поклати глава.
— Ще се чакаме на Албена, в хотел „Добруджа“. Ще ги ударим през нощта. Междувременно ще се отърва от трупа и ще свърша още някои работи.
Прав беше Козелът. Миндир позна братята и се изпусна. Замириса на фекалии, а комбинирани със стара нафта, това беше най-гадната смрад в света. Това може би беше аромата на ада.
— Милост, Нерон — изскимтя гигантът. — Три деца имам, стара майка… Имай милост, за Бога, пощади ми живота!
— Къде са убийците на Степанчик? — тихо попита Вълкът.
— Пусни ме, ще те заведа… Само ме извади от този гроб, за Бога! Имай страх от Господа, Нерон! Господ забавя, но не забравя!
Вълкът измъкна новия си магнум и свали предпазителя.
— Стига си ломотил, Миндир! Къде са Манджурците!
— Обещах ти… Ще те заведа… Само ме измъкни от тук!
Вълкът стреля в коляното му и го раздроби на парчета.
Миндир изрева така, че кръв шукна и от носа, и от ушите му. „Това лайно ще загуби съзнание!“ — помисли той и кресна:
— Къде са Степанчик и убийците му! Веднага! Стрелям в другия ти крак!
— В Шабла, сволач — продължи да реве афганецът.
— В Шабла? Къде в Шабла?
— Резиденцията, на брега на резервата, курвенски сине.
Това беше достатъчно. Вълкът подаде магнума на брат си, обърна се и тръгна по стълбата. Бесният изстреля още пет куршума и го последва.
Миндир не лъжеше. Оставиха колите на километър от резиденцията, разпределиха обхода и тръгнаха. Бяха тридесетина мъже елитни цигулари, всеки един от тях годен да бъде концертмайстор в кой да е престъпен синдикат по света. Заобиколиха вилата от три страни, четвъртата беше самото езеро-резерват. Нямаше охрана, дори най-елементарната, дори куче. Когато се увери, че хората му са заели позиции, Вълкът
