— Чувал съм за вас — кимна Дебелия.
— Обикновено лошо — замислено каза Алкалай. — Хората се страхуват от нашите служби, но не и вие! Вие сте един от нас. Пентхауз, ще бъда кратък. Решението, което Борзов ви изложи, може да бъде променено във ваша полза по-бързо от следващите избори. Всичко ще зависи от вас и от личната услуга, която сега ще ви поискам?
— Слушам ви, г-н Алкалай!
— Надявам се, че е излишно да ви моля за дискретност?
— Разбира се, генерале — засегнат и не криещ обидата си отговори Дебелия.
— Извинете, Пентхауз. На въпроса. Имам дъщеря от литовка. Мъртва от години. Оливия е съпруга на мой близък приятел, но на път за дома си изчезна. Сега вече знам, със 100 % сигурност, че е в София пленница на една от вашите престъпни групировки, известна като „Нерон“…
„Малдивите?“ Ако някой го попита как изглеждат тези острови, просто нямаше какво друго да каже. Седем дни минаха като един миг в този невъобразим свят. Океан, палми, манго… и т.н. Малдивите! Хотел „Сурая“ беше разположен над безкраен плаж, но едва ли някой слизаше до океана, особено при вечерните приливи. Хотелът имаше два басейна и четири двойки туристи — двама грохнали от старост американци, две холандски двойки, и те с Оливия. Ако не бяха край басейна се любеха, ако излезеха случайно от голямото легло, скитаха из острова. Оливия нямаше дрехи, пленничеството я свари неподготвена, но не беше никакъв проблем на това парче земя, захвърлено някъде в средата на Индийския океан човек да се снабди с всичко необходимо от луксозно бельо и козметика до палта от самур, визон и всевъзможни други скъпи кожи, въпреки че местните никога не бяха виждали сняг, освен по филмите. Тук температурата никога не падаше под 25 градуса. Бесният натъпка четири куфара, три за Оливия, един за Катя — сватбени подаръци и ги изпрати в България на името и адреса на майка си. Купи на брат си револвер „Магнум-Пайтън“ с окуляр, заглушител и приклад. Дръжките бяха седефени, кутията от абанос — истинско бижу. На другия ден отиде да купи и за себе си, но бяха свършили.
Пътуваха между островите, не запомняше шибаните им имена, но най-важното беше, че пътуваха без да се озъртат, без охрана, без риск някой отзад да ти пръсне мозъка.
Течеше осмият ден, скоро щяха да се връщат, а така му се искаше това красиво спокойствие да продължава вечно. На Оливия също, макар че не го казваше на глас.
Спеше още, през москитиерата виждаше босите й крака, но вече спеше по гръб, което значеше, че скоро ще се събуди…
— Жорж?
Бесният влезе в спалнята, надвеси се над нея да я целуне за „Добро утро“, но Оливия обви врата му и го събори в леглото… После се любиха и под душа в квадратната, широка като басейн баня.
Закуската беше на шведска маса и обикновено пиеха кафето край басейна.
— Сънувах, че си станал учител — каза Оливия.
— По какво, по стрелба ли? — доволен от шегата си попита той.
— На малки деца… На най-малките — Оливия говореше тихо, загледана в манговия си сок.
Жорж разбра.
— Оливия, ти си бременна!
Литовката мълча дълго и тягостно преди да промълви:
— Нашето дете никога няма да има законен баща!
Сянката на „Кръстникът“ го преследваше навсякъде, дори тук на сватбата на сестра му. Толкова аналогии се налагаха от само себе си, че трябваше да е слепец да не ги види, малоумен да не ги оцени. Присъстваха всички, които значеха нещо в подземния свят, идваха със скъпи коли и охрана, но в ресторанта влизаха сами или с жените си. Целуваха Катя, подаваха ръка на Валери, оставяха пликове с пари и подаръците си на специална маса, после целуваха ръка и на майка им, и тогава се спираха пред тях, братята, истинските виновници за това стълпотворение, поднасяха поздравленията, сипеха баналности и се оттегляха към претрупаните с лакомства маси.
Жоро използва едно временно затишие и подметна:
— Случайно да си чел „Кръстникът“? Едно романче от Марио Пузо? — много добре знаеше, че брат му почти нищо друго не чете.
Вълкът го сръга в ребрата и продължи да слуша поздравленията на гостите. Тук бяха видни директори на банки — женеше се председателя на една от най-проспериращите финансови структури в държавата. Присъстваха депутати-комунисти, прекръстени на социалисти, които сега бяха в опозиция. Между бизнесмените се мяркаха и хора, които с умения и почтени усилия правиха пари, и име, но те бяха толкова незначително малцинство, че за тях нямаше смисъл да се говори. Жорж, сноб по рождение беше поканил някои от най-шумните имена на артистичния свят. „Кръстникът“ надничаше отвсякъде. Оставаше Георги Минчев да запее и Бисер Киров да се качи да му приглася… Джони Фонтейн и Нино Валенти на сватбата на Кони Корлеоне? Кони — Катя… и имената бяха близки по ирония на съдбата. Два автобуса техни роднини и гости на майка им пристигнаха от Кюстендил, и само един чичо на Валери, брат на покойния му баща, на който Вълкът беше решил при подходяща обстановка да обърне по-сериозно внимание.
Насядаха по масите. Катя и Валери по средата, до булката — кума Борис Каранов, до младоженика — Весето, жената на Борис, до нея Жорж с Оливия (за първи път я показваше в общество), до Борис — майка им, до нея Вълкът с Лидия и оттам нататък гостите по предварително изготвени и прекалено дълго обсъждани списъци. Беше дванадесет часът, масите се огъваха от възможно най-скъпите мезета, които у нас и по света се произвеждаха. В два часа щяха да бъдат сервирани печени прасета и агнета, а дотогава купонът щеше да тече ли тече…
Вълкът изчака фотографите и специално наетия оператор да си свършат работата, стана, взе Лидия под ръка и тръгна между гостите.
Обиколи колегите-артисти, пи по глътка вино, с всеки един от тях. Без предварително да се уговарят днес тук, за разлика от „Кръстникът“, те нямаше да говорят за работа или който както искаше да нарича техния бизнес.
Представиха му известни люде, от деловия свят. На някои беше чувал имената, на други за първи път, за трети имаше „Лоши новини“, които днес щеше да спести. Всяко нещо с времето си. С периферното си зрение видя, че и Катя и Валери, и Жорж с литовката бродят из гостите. Катя грееше като слънце, Валери беше излишно сериозен в първия си смокинг. „Отиват му официални дрехи на това будно момче!“ — разсеяно помисли той, приближавайки роднините си по майчина линия, по бащина живи роднини вече нямаха. Вуйчо му Рангел, месарят го посрещна, зачервен, разгърден с чаша ракия в ръка.
— Много богатска сватба, бе, Вельо. Все съм виждал богатство да тече, но при вас прелива, бе!
Вълкът преглътна яда си.
— Сестра си женим, вуйчо — примирително каза той.
— Остави тази работа за децата, бе! И аз сестра съм омъжвал, майка ви. Аз ли не знам как изглежда богатството, бе. Само колите дето са отвън сигурно сто милиона лева струват.
— Скъпи са, вярно. — Вълкът стисна лакътя на Лидия и се готвеше да го подмине, но вуйчо му твърдо беше решил да му скъса нервите.
— Как натрупахте такова богатство бе, Вельо? Акълът ми взимате.
— Търговия, вуйчо. Внос-износ.
— Какво внасяте толкова доходно?
— Натурални сокове, риба, рибни деликатеси, дрехи… — Вълкът изброи легалните дейности на „Нерон“ и понечи да тръгне, когато месарят го хвана за ръката.
— Имам двама сина, ваши братовчеди. Защо не ги вземете във вашия бизнес, а? И те в богатство да се видят бе, Вельо? В мерцедеси да се возят, а и аз покрай тях на стари години. А? Вземи ги бе, Вельо? Ето молба те моли стария ти вуйчо.
