— Не знам.
— Плащам ти да знаеш!
— Половин час след като узная, ще знаеш и ти.
Пиха бира. Козелът изяде тараторите си без хляб, но в замяна на това с апетит.
— Какво се говори… сред вас. Каква е целта на Ескадрона!
— В това поделение нито се говори, нито ще се говори за напред. Това е най-секретната служба, създавана някога у нас. Възможностите на провокатора не са повече от едно на сто.
— А ти?
— Ще се опитам да се възползвам от този един процент.
— Добре. Яж си пържолата.
— Ти си я поръча, ти си я яж! — каза Козелът, стана, махна с ръка и се скри в шубраците.
„Дявол да те вземе!“ — мислеше Нерон и загрижен, и разтревожен от срещата.
Япончик му разказа всичко и с пълни подробности. Хората на лобито бяха прихванали Оливия и двамата й придружители още на летище „Шарл Де Гол“, и не бяха ги изпускали от поглед до края на операцията. Гери взел „Рента кар“ и се настанили в хотел „Херцог Гиз“, стар и скъп хотел в близост до Шанз’елизе. От регистрацията личало, че ще останат десет дни. Определили за акцията четвъртия. Оливия се шляела по магазините, Жоро и Гери обикновено я изчаквали пред входа. В един бутик за китайска коприна хората на баща й й казали да ги последва. Оливия спокойно и доброволно тръгнала с тях. Минали през задния вход, качили се в мерцедес с опушени стъкла и веднага я закарали в болница. Лекарите я чакали, кюртирали я, а на другия ден по обяд излетяла от летище „Орли“ за Москва с частния самолет на баща си.
— Брат ми страда… Гърчи се като червей, плаче. Не мога да го позная — каза Вълкът. Отново пиеха водка с черен хайвер, на същата маса в „Шератон“. Този път бяха съвсем сами в салона.
— Има нещо фатално в тази жена. Нещо, което не разбирам. Ти познаваш ли я, Япончик?
Руснакът се забави дълго с отговора, но когато все пак той дойде, прозвуча като плесница.
— Тя беше моя жена, Нерон.
Вълкът зяпна глупаво. Съзнаваше, че изглежда идиотски, но не можеше да контролира гримасата си.
— Твоя съпруга?
— Да. Бях влюбен до полуда. Беше осемнадесетгодишна… — Япончик млъкна. — Банална история. Оженихме се. После Брежнев ни прати в Афганистан…
— Да ясно ми е. — Вълкът се взираше в лицето му напразно търсещ болка, или поне някакви признаци на чувства. Руснакът беше леден мъж и се владееше като покерджия. — Извини любопитството ми, разведен ли си?
— О, да. Много отдавна. Сестра й писа в Кабул как прекарва нощите си невярната ми съпруга. Стиснах зъби, подадох молба за развод в Московския градски съд… и се хвърлих във войната. Воювах като луд, Нерон. Две години бях ужаса на муджехидините от Кандахар до Пешавар, на Пакистанската граница. Избихме стотици афганистанци, пущу, узбеки и какви ли не. После се разболях от дизентерия. Лежах и мислех. Мисленето е най-мъчителната дейност на този уж божи свят. Когато разбрах, че воювам, за да не мисля, напуснах армията и се прибрах в Москва. Вече бях военната легенда Япончик. Имах слава, нямах пари. Събрах банда… отначало десетина души. Когато рухна комунизма, под мое командване имаше стотина хиляди отрепки от целия съюз. Бях натрупал огромен личен капитал. Купих всички DDR марки, които имаше в наличност в „Госбанк“, в Мюнхен ги размених едно към едно за истински дойче марки, назначих с писмо Степанчик за заместник и заминах за Америка. От тогава за пръв път идвам в Европа.
— Оливия?
— Да, Оливия. Не съм я виждал, нито ще я видя, но не можех да откажа тази услуга на баща й.
— Женен ли си, Япончик?
Руснакът поклати глава.
— Не. Оливия е тежка инфекция. И упорита. Нещо като стафилококите. Почти не подлежи на лечение.
Вълкът се замисли. От устата на този руснак беше чул „брат ти е млад, жени много. Ще страда месец- два и ще му мине!“ — а ето, че на него самия вече пет години лудостта Оливия не минаваше. „Шибано нещо е живота!“ Вълкът не можеше и не искаше да го обвинява в измама. Дори съзнателно да го бе излъгал, беше за общо добро.
Пиха дълго, мълчаливо, но с някакво чувство за близост, което се пораждаше твърде рядко между мъже от тяхната порода. Вълкът извади снимките на мъртвите убийци и му ги подаде.
— Познаваш ли ги?
Япончик поклати глава.
— Не, но са афганци. В легацията идва вече вашата полиция.
— Нещо повече…
— Никой нищо не знае. Чайковски, заместника на Степанчик отсъства от страната.
— Що за птица е този… Чайковски?
— Луд. Маниакален убиец. Изживява се като правнук на композитора, макар че цял свят знае, че Петр Илич Чайковски е бил хомосексуалист и не е оставил поколение.
Отново млъкнаха за дълго.
— Брат ти и неговия придружител са запазили билети за полет на „Ер Франс“ във вторник 16 ч местно време. Ще бъдат тук в 17 — българско.
— Под контрол ли е? Брат ми… в Париж?
— Да. Спазвам уговорката, Нерон. Кацне ли в София, моя ангажимент към теб приключва и аз се връщам в Щатите.
Вълкът кимна.
— Да. Това беше нашата уговорка. Обичам да имам работа с мъже на думата, Япончик.
— Аз също, но съм длъжен да те предупредя за една опасност. Оливия е Месалина. Тя е много повече от нимфоманка, тя е садист-убиец на чувства. Няма да се изненадам, ако пише на брат ти и хвърли цялата вина върху теб. Писмото ще завършва с текст в стил: „Прати ми некролога на Велин Изов и аз ще се върна при теб!“ Така че не унищожавай видеокасетата!
Япончик се оказа пророк.
XI
Вълкът спря на вратата на вилата.
„Какъв го дървя тук! — помисли ядосан. — Да не съм на посещение на болен!“ Отвътре се чуваше тракането на зарове. Прекрачи прага следван от Слънцето, малките близнаци играеха табла. Жорж го нямаше.
— Къде е? — попита той.
— Спи — отговори Гери. — В спалнята.
— Ще го събудя — каза Вълкът, но Гери му препречи пътя.
— Остави го да спи… — надвеси се над ухото му. — Хем е друсан, хем пиян.
Вълкът седна.
— Кой му доставя дрога?
Близнаците му се изсмяха в очите.
— Кой зарибява децата по улиците? — каза Драго и беше прав, естествено. Стига да имаше пари човек можеше да си купи всякакъв боклук — от хероин до марихуана.
— Мразя лигави мъже — беше единственото, което можа да каже.
Гери стана, излезе и се върна с писмото на Оливия. Вълкът знаеше съдържанието, но въпреки това го прочете. „Абортирах. Връщам се при мъжа си. Сбогом!“
— Това ли го извади от равновесие?
