— Не познаваш ли брат си? Чувства се излъган и обиден. — Гери търсеше думата и я намери. — Преебан е отвсякъде. Не го юркай. Остави го да му мине.
— И кога ще му мине според тебе!
Гери сви рамене.
— Когато му дойде времето.
— И дотогава ще се друса като негър, така ли?
Гери се ядоса.
— Д’еба мама му, Вълк, ти май не си виждал страдащ човек. Аз бях до него през цялото време. На моя гръб се стовари тая криза! Бях сигурен, че полудява. С нищо не можеш да помогнеш. Най-много да доизкофтиш състоянието му.
— Добре, бе, добре. — Седна отново. — Дайте нещо за къркане.
Драго отиде до бара.
— Какво искаш?
— Нещо силно… Водка.
Драго наля „Смирноф“ за него и уиски за себе си и Гери. Отпиха. Гери затвори таблата.
— Не си черпил за сватбата?
— Ще черпя, бе. Само ми е до купони сега. Поне вие не се отделяйте от него… Поне докато трае тая шибана криза.
— Ти, па — подхвърли Драго. — Кога сме се отделяли? — и беше прав.
От бебета се влачеха заедно. Къщите им бяха съседски, бяха връстници и едва ли имаше ден в живота им, когато не са се виждали.
— Лоша работа — подхвърли Вълкът, колкото да каже нещо.
Гери кимна.
— Нямаш представа колко е зле. Смъртта на чичо Андрей понесе по-лесно.
„Чичо Андрей беше баща им. След смъртта му, Жоро отказа да живее у тях и се пренесе при леля им. Близо година не беше стъпвал и кой знае още колко време нямаше да прекрачи прага на бащиния им дом, ако не беше пипнал бронхопневмония. Тогава Вълкът и близнаците го пренесоха на сила.“
— Кога мислиш, че ще бъде по-читав?
— Не знам — каза Гери. — Изчакай го той да ти се обади.
— Няма да е скоро, май?
— Не. От една страна, страда като куче, от друга, се срамува от страданието си. Шибана работа!
В 13.30 ч. Мартин въведе Димо Вергил Димов или ДВД както наричаха адвоката си клиентите му от подземния свят. Потомствен адвокат, специалист по наказателни дела, ДВД беше водил петнадесетина дела само на Вълка, а сумарно на „Нерон“ няколко стотин. Още при първия процес отношенията им от служебни бързо бяха станали приятелски, а с годините ДВД се беше превърнал в специален консултант на всички недостатъчно „светли“ дела на холдинга.
Вълкът го посрещна, въведе го в гостната и го настани на масата, на която вече димеше гювеча на Лидия, който ДВД много обичаше и специално си го поръчваше когато го канеха на обяд. С времето Вълкът престана да го кани, обаждаше му се, казваше „Лидия готви гювеч!“ и затваряше телефона. В един и половина ДВД идваше като експрес по разписание.
Този път адвокатът се огледа, видя, че на масата са поставени само два прибора и погледа му се напрегна.
— Какво се е случило?
Вълкът му наля бяло евксиноградско, сервира му гювеч, бяло сирене пресносол, наля водка и докато ДВД ядеше с наслада първата си порция, разказа с подробности инцидента в болницата.
— И на влизане, и на излизане се разминавахме с хора — завърши той. — Полицията е в състояние да събере тридесетина очевидци.
ДВД дояде гювеча и запали цигара.
— Още? — попита Вълкът. Ако адвокатът се задоволеше с толкова, Лидия щеше да реши, че не е харесал манджата.
— После… Слушай ме внимателно, Вълк. Важно е да запомниш всичко, което ще ти кажа. Някога във варшавския университет преподаваше наказателно право професор Валдемар Холанд, световноизвестна фигура и страхотно любопитен за слушателите. На лекциите му се тълпяха студенти от всички факултети. Във втори курс и аз започнах да слушам лекции при него. Един ден идва по коридора към аулата, до него върви някакъв мъж и натрапчиво му говори нещо. Холанд се измъкне, оня го спре за ръката и продължава да плямпа. Ние седиме и чакаме. Влиза професора, оня след него, обръща го, удря му шамар, тръшва вратата и изчезва. Настъпи гробна тишина. Адска конфузия. Холанд седя няколко секунди като онемял, бавно се качи на катедрата, избърса си очилата, погледна гузно и каза: „Извинете, колеги, станахте неволни свидетели на моето унижение.“ Ние мълчим, той мълчи. По едно време продължи. „Такова унижение цивилизован човек не бива да преглъща. Ще го дам под съд. Имам една молба, ако някой от вас уважава стария си професор, нека опише с няколко думи сцената, която се разигра пред очите ви. Желателно е, ако помни, да опише и нападателя. Това е молба, колеги!“ Всички, повече от двеста души курс грабнахме писалките и го затрупахме с най-искрените си показания.
На следващата лекция Холанд бръкна в чантата си, извади куп листа и ги размаха. „Колеги, това тук са вашите показания на очевидци. Сега ще ви прочета как според вас изглежда нападателя, за един — висок, строен с тъмен костюм, за друг- оплешивяващ, със склонност към напълняване облечен в сиво, за трети — с очила със златни рамки, рус, дребен и т.н.“ „А сега — каза Холанд — искам внимателно да огледате човека, който извърши инсценираното от мен нападение.“
Професорът отиде, отвори вратата и въведе млад мъж със спортно сако и поло. Никой не беше описал тези подробности.
— Дами и господа, да ви представя моя зет инженер… — вече съм забравил името му. — При инцидента той беше облечен по същия начин.
— Разбра ли, Вълк. Професорът отнесе шамара доброволно за да ни докаже, че очевидците са празна работа, въздух под налягане, или гола вода, както се изразявате вие, тарикатите.
— Ясно ми е, ДВД — каза Нерон. — Благодаря ти!
— Щом ти е ясно, давай гювеча!
Тъкмо подмамваше съня, когато Мартин каза:
— Драго е на директната!
Вълкът скочи и хукна към офиса. Жоро, Жоро, Жоро…
— Драго, какво става?
— Откачи. Викнахме психиатри! Сега спи в усмирителна риза…
— Къде? — изкрещя Вълкът.
— Тук, в леглото си. Не сме деца, Вълк.
— Добре, Драго, идвам…
— Вълк?
— Кажи.
— Какво значи Джерман?
— Джерман… Не знам. Защо?
— Жоро повтаря тази дума непрекъснато. Чакаме те. — Линията прекъсна.
Бесният спеше упоен и вързан. Гери беше отишъл да доведе доц. Александър Алексиев, техен приятел от гимназията, известен психиатър, който щеше да се заеме с лечението на брат му в домашна обстановка.
— Ела оттатък — каза Драго. — Ще спи поне до утре. Лекарите казаха, че сънят е най-добрата
