терапия.
Седнаха. Гледаха се сконфузено.
— Джерман, казваш… — Вълкът се опита да изрови от детските си спомени тази дума, това понятие. Напразно! — Не, нищо не ми говори.
— Гледаше в стената с ужасени очи и крещеше Джерман. Сигурно го повтори хиляда пъти.
— Какво е Джерман? — попита Вълкът, когато Гери въведе доктор Алексиев.
— Зъл дух. Власите го олицетворяват с дявола — каза психиатъра и влезе при пациента си.
Взривиха колата на Жоро, Големия близнак. На връщане от Боровец, няколко завоя преди „Щъркелово гнездо“, мерцедесът хвръкнал във въздуха. Жоро, шофьорът и охраната загинали на място. Било невъзможно да се познае коя част от тялото на кого принадлежи.
Вълкът изслуша новината мълчаливо, затвори мобифона, отиде в банята и повърна. „Започна се!“ Изми си зъбите, напръска лицето си със студена вода и се върна в офиса. Завари Мартин и Слънцето.
— Шефе, кой ще съобщи на Кольо Близнака? — плахо попита коменданта на бункера.
— Аз. Намери го.
Мартин набра мобифона и му го подаде.
— Кажи, Вълк? — чу добре познатия му глас.
— Убиха Жоро.
— Не! — изкрещя Близнакът.
— Да, Кольо. Взривиха ги.
— Не! Не! Не!
— Господи, да! — на свой ред изкрещя Вълкът. — Тръгвай веднага! С усилена охрана, но първо провери колите за бомби.
Настъпи траурна тишина. Какво ли значи „траурна тишина“?
— Мартине, иди и предупреди филиалите. После ела. Слънце, налей ми водка… Без лед. Само със сода. На майка ми да не сте посмели да кажете!
Мартин отиде да изпълни заповедта му. Слънцето му поднесе чашата. Отпи и набра Козела.
— Взривиха Кольо Близнака. Беше ми по-близък от брат, Козел. За тази смърт ще отмъщавам до гроб.
— Моите съболезнования, Вълк. Афгански почерк. Ескадронът все още е в курортна пауза.
— Сигурен ли си?
— Напълно. Имаш честната ми дума.
— Добре, Козел. Вярвам ти.
Нерон изпи на екс водката си и подаде чашата на Слънцето.
— Наливай!
Тръгна из офиса. Главата му се цепеше по шевовете.
— Имаме ли седалгин?
— Да.
— Донеси ми и кажи на Лидия да не ме чака. Да ляга и внимавайте мама да не надуши нещо!
Афганците? Ние застреляхме техните „военни кучета“, в болницата, те взривиха Жоро. И така до кога? …
— Моля? — обади се Дебелият.
— Пентхауз, на телефона е Изов от „Нерон“.
— Вълкът?
— Същият.
— На какво дължа тази чест — Дебелият се засмя весело. — Да не би Оливия литовката да се е върнала?
— Не, по дяволите! Ще те помоля за лична услуга. Дължиш ми я, Пентхауз.
— На твоите услуги, Вълк. Стига да съм в състояние да ти помогна.
— Разбира се, че си. Къде е Чайковски?
— Чайковски, кой Чайковски?
— Не композиторът, разбира се. Трябва ми новият шеф на „Нева“.
— О, така ли? Защо не се обърнеш към Япончик?
— Много добре знаеш, че замина за Щатите.
— От тебе чувам. — Дебелият мисли известно време, после каза: — Ще трябва да поразпитам за този Чайковски. Можеш ли да ми се обадиш след един час?
— Ще се обадя.
Влезе Слънцето. Вълкът изпи един седалгин-нео и взе чашата.
— Какво прави Лидия?
— Вечеря с майка ти.
— Добре. Усили охраната.
— Тридесет цигулари има долу.
Вълкът кимна одобрително. „Ще се напия като скот! Тази нощ аз ще бъда най-пияния човек в България!“ Набра вилата на брат си. Обади се Гери.
— Говорих с Мартин, Вълк. Лека му пръст, горкият.
— Да, Бог да го прости. Как е брат ми?
— Спи.
— Не му казвайте. Не е в състояние да понесе такава новина.
— Даваме си сметка, Вълк. Бъди спокоен. Къде е Кольо?
— Казах му. Идва.
— Имаш ли нужда от нас?
— Не. Стойте във вилата и си отваряйте очите. Мартин ще ви държи в течение… — изключи. — Наливай, Слънце. Чашата да е винаги пълна.
Няма го Жоро. Отиде си. Ред е на Чайковски. Влезе Мартин.
— Змея е блокирал Боровец, шефе! Гепил е трима афганци. Един чеченец и двама украинци.
— Да ги черпи по една малка. Веднага! И в пещерата. Той знае!
Мартин отново хукна да изпълнява заповеди. Не беше минал половин час, когато Дебелият го потърси.
— Вълк, оказа се, че има такъв човек. Япончик ли ти съобщи името му?
— Не.
— Точно такъв отговор очаквах. — Дебелият се изсмя отново. — Запиши един номер. Чайковски чака да му се обадиш.
— Пентхауз?
— Това е всичко, което мога да направя, Вълк! — връзката прекъсна.
„Трябва ми не мобифона на Чайковски, а местонахождението му. Вълкът вкара номера в компютъра си, но не се обади. Какво да си говори с този скот. Трябва ми главата му, не гласът…“
В полунощ обаче се обади самия Чайковски.
— Моите съболезнования, Вълк.
— Кой се обажда? — Нерон вече беше много пиян и го съзнаваше.
— Майор Анатолий Чайковски — беше отговорът.
— Ти ли взриви колата?
— Лично, не. Ти ли застреля моите хора в болницата?
— Слушай ме внимателно, другарю майор. Ще ти прегризя гърлото, руско копеле! Ти си мъртъв, смърдящ плъх… ти си…
— Господи, какви маниери! — руснакът се изсмя в слушалката и изключи.
Вълкът си даде сметка, че е чувал музика през цялото време. Да, Чайковски слушаше валсове.
Всъщност Чайковски слушаше „Лешникотрошачката“ на П. И. Чайковски.
