Погребаха и Жоро Близнака. И той по реда си легна между цветята. Погребението беше пищно, царско, но погребение. Струпаха се всички живи „артисти“, изпратиха стария си приятел във вечното му жилище и се разотидоха потиснати, обзети от мрачни мисли. Кольо близнака отведе майка си направо в болницата, Вълкът и Борис Каранов се прибраха в бункера. Избягваха да говорят, но и не можеха да мълчат вечно.
— Помниш ли имаше един депутат Асен Мичев? — попита Борис.
— Дебел с очила? Комунист.
— Същият. Беше комунист, после стана АСО, АСП, СДС… Какъв ли не беше. Всъщност е мошеник с икономическо образование.
— Сещам се. Та какво, Мичев?
— Събрал е няколко бивши приятели и са образували застрахователно дружество. „Пирана“ АД, Маджо и Пашата са съпрезиденти. Депутатът ги отваря на финансиране, кредити т.н. Няма по-добри пазители на застрахователно имущество от бивши рекетьори. Помисли върху такава възможност.
Вълкът натисна звънеца и изчака появата на Мартин.
— Доведи Валери!
Каранов повтори същото и пред председателя на банката.
— Не си обърнал внимание, бате Вельо — каза шуреят му. — В доклада за фондовия капитал на „Нерон-банк“ специално се спирам върху огромните възможности на застрахователното дело. Трябва да бързаме, докато все още има място на пазара.
— Прав си, пропуснал съм тази чест. — Вълкът въобще не беше отварял разработката му, но я държеше на бюрото си и всеки ден се канеше да я прочете. — Искаш да вдигнем уставния капитал от 1 на 5 милиарда, така ли?
— Да — каза Валери. — Ще бъде много далновидна операция с оглед приватизацията.
— Вдигни го тогава… И застрахователното дружество! Как не съм се сетил, д’еба мама му. Това е идеалната форма да легализираме дейностите си… Всичките! Каране, имаш едно пиене от мен. Още сега…
Влезе Мартин.
— Шефе, брат ти е на телефона.
— Кажи му, че довечера ще ида във вилата! — отсече той.
Гореше от нетърпение да види брат си, но преди това имаше друга много важна среща.
Козелът го очакваше. Беше се облякъл като за прием. Благоденствието беше започнало да му личи, но поне проявяваше вкус и се опазваше, засега от лукса на парвенюто.
Срещнаха се както обикновено в творческия дом в Лесидрен. Козелът беше сам както винаги. Нерон влезе придружен единствено от Слънцето.
— Ще се жениш ли? — попита Вълкът докато сядаше.
— Сам не се живее — неопределено каза бившето ченге. — Какъв ти е зора, Вълк!
Нерон го погледна разсеяно.
— Иззех функциите на Господ, Козел. Осъдих трима души на смърт. Повиках те да ти поверя екзекуцията им.
Козелът подсвирна изненадано.
— И кои са щастливците?
— Пентхауз, Тодор Беров, Чайковски.
„Ти си мъртъв, Вълк!“ — помисли ченгето, но попита:
— Не е ли голям залък за преглъщане? Да не се задавиш, Вълк?
— Трябва внимателно да изпипаме работата. Бижутерска изработка и ти ще бъдеш моя ювелир. Това ще бъде краят на всички шибани войни. Стига кръв, да му еба майката. Днес погребах един от най-близките си приятели. За кой ли път! Стига! Падне ли Чайковски, афганците ще подвият опашка, свитнем ли Дебелият и Додко, ескадронът ти ще се саморазпусне… Тогава с кого, по дяволите, ще воювам? — Направи знак на Слънцето да приближи. — Искаш ли нещо? — Козелът поклати глава. — Водка, Слънце, лед и сода!
Козелът мислеше трескаво. Да, войната трябваше да свърши. Крайно време беше, но не и по начина, който Нерон си представяше. Неговият вариант беше неизпълним… по-лошо — абсурден. И „Нева“ и „Пентхауз“, и „Полиинс“ разполагаха с хора, които биха заместили веднага настоящите им титуляри.
— Имаш ли план, Вълк?
— Имам пари — беше отговорът. — Планът е твоя работа.
XII
„Нерон,
Пиша ти това писмо за да ти изразя искрената си благодарност за свободата, която получих благодарение на една заблуда, в която те вкара Япончик. Видеокасетата, която притежаваш е на моята сестра близначка Лайма Иванкова, законна съпруга на импотентния убиец Вячеслав Иванков-Япончик. Не ти разкрих измамата в София, защото и без това щях да търся начин да напусна брат ти. Аз не съм никаква светица, Нерон, но не съм и жената от касетата. Изпитвам добри чувства към теб и семейството ти, но не съм в състояние да прекарам остатъка от живота си с Жорж.
Оливия“
Вълкът препрочете писмото. Сърцето му биеше в гърлото. „Ще се вдигна в Америка и лично ще удуша Япончик.“ И какво от това? Оливия не иска Жоро. Оня руски звяр ме избудалка като малко момченце. Омагьоса ли ме? Какво направи с мен това копеле та му доверих живота на брат си… Но Жоро е жив, а Оливия не иска да живее с него. Ебати абсурда! Ще полудея. На това ли му викат параграф 22?
Нерон заповяда на Мартин да му избере с поръчка Нюйоркския спейсфон на Япончик. Той чакаше руснака без да знае нито какво иска от него, нито дори какво ще го пита, а в този момент болния му брат чакаше него и той се срамуваше да го погледне в очите. Кой му позволи да играе ролята на съдбата? И без това беше отнел прекалено много животи, без да ги е създавал! Кога ли и върху мен ще се изсипе божия гняв. Не Япончик, аз съм за възмездие и Страшен съд!
— Шефе, Япончик на телефона.
Вълкът грабна слушалката.
— Ало?
— Здравей, Нерон. Знаех, че ще се обадиш?
— Къде е Лайма, г-н Иванков?
— О, това никой не знае. В някое казино, на бар, или с краката нагоре в някоя хотелска стая!
— Но е твоя съпруга и живее с теб в Ню Йорк, нали?
— Моя съпруга, формално да. Живее в моята къща — също формално. Това е всичко.
— Коя от двете близначки е на видеокасетата, Япончик?
— Лайма, колкото и да ми е неприятно да го призная.
— И Оливия никога не е била твоя жена?
— Никога.
— И не е тая луда нимфоманка, за която ми я представи?
— Откровено казано, Нерон, знам много малко за личния живот на Оливия.
Вълкът въздъхна тежко.
— Ти ме излъга, Япончик! И ме вкара в смъртен грях. Аз причиних психическо заболяване на брат си.
Япончик мълча известно време.
— Бях принуден да приложа този сценарий. Аз също получавам заповеди, Нерон. А за брат ти искрено съжалявам. Кълна се, чувствам се отвратително. Да се надяваме, че младостта ще надвие
