— Добър ден, генерале.
— Здраве желаем, Пентхауз — каза Стоян Боев. — Ядове ли имаш?
— Ядове, разбира се. Убийството на майор Чайковски е вбесило центъра. Искат ривендж? Знаеш ли какво значи това, Стоянчо?
— Отмъщение или преведено на военен език — Ескадронът излиза на светло.
— Умно момче си, генерале — с насилен смях каза Дебелият. — Давам ти сто часа. След това искам да чуя, „Пентхауз“, Нерон е мъртъв!
— Говори генерал Боев.
— Слушам ви, господин генерал — обади се Зорин.
— Ескадронът излиза от прикритие, полковник.
— Подполковник, господин генерал!
— Не ме прекъсвай, полковник Зорин! Сроковете са съкратени. На Вълкът му остават сто часа живот. Ясно ли се изразявам?
— Напълно, г-н генерал! Очаквайте доклада ми! И Стояне…
— Кажи?
— Благодаря за производството!
— Заслужено отличие, Владо. Чакам известие.
— Козел?
— Слушам г-н подполковник?
— Полковник, Козел.
Баретата се изсмя в слушалката.
— Растеш шеметно, д’еба мама му!
— Да, бе, развивам се напоследък. Козел, боите се сгъстиха. Имаш 200 часа, за да обезглавиш „Нерон“ АД.
Козелът се замисли. Щяха да му стигнат 100 часа, но в слушалката каза:
— Защо такъв галоп, полковник. Ще вземем да надминем галопиращата инфлация.
— Заповед по вертикала. Желая ти благополучно бойно кръщене!
— Благодаря, полковник. Ще се старая.
Теди го чакаше в „Мираж“. Наистина беше красив като икона този хлапак. Ако не бяха злите му, стъклени очи би казал, че е годен единствено за пастор. Козелът изпи един сок мълчаливо, изчака да падне нощта и му направи знак да го следва. Изминаха около 200 метра от ресторанта преди Козелът да каже:
— От тук до ресторанта пътят е целия в дупки и скоростта е ниска. 30–40 км максимум.
— Виждам — сухо каза Теди.
— Добре е, че виждаш. Ела.
Върнаха се стотина метра.
— Тук ще вдигнем засадата. Аз зад това дърво, ти отсреща между боклукчийските кофи. Изляза ли от сянката, ти сваляш с откос предното стъкло на мерцедеса, останалото е моя работа. Ясен ли съм?
— Да — все по-сухо отговаряше младока.
— Като падне стъклото, минаваш през градината, заобикаляш училището, там някъде хвърляш автомата, излизаш от сянката, качваш се на колата и се смесваш с движението. Един час по-късно се срещаме в галерия „Пред Канала“. Това е всичко.
— Не е кой знае какво.
— Радвам се, че не ти пука. Ще се срещнем в неделя, 6 20 ч на самата засада. Чао!
— Аривидерчи — каза младият скот.
Вълкът подписа документи, учредяващи застрахователното дружество, вдигането на банковия капитал и освободи Валери.
— Жена ти е при мама — каза той. — Аз я докарах. Мини да я вземеш.
Обади се Мартин.
— Имаш Ню Йорк, шефе!
— Здравей, Япончик.
— Добро утро, Нерон. Тук е пет сутринта.
— Извинявай, не съобразих. Брат ми е зле и за това си позволих да те безпокоя. Можеш ли да ми дадеш някакъв телефон на Оливия, адрес или какъвто и да бил друг начин да вляза във връзка с нея?
— Не, Нерон. Нямам никаква представа къде е.
— Сестра й?
— Още по-малко. Мразят се от деца.
— Баща й, тогава.
— Не искай това от мен. Не искам да ти отказвам, но се налага.
— Разбирам, Япончик… Лоша работа… Още един път извинявай и лека нощ.
— Моля, Нерон, няма нищо! Лека нощ.
Оливия се размърда в леглото.
— Кой „Нерон“ беше?
— Същият — разбуденият Япончик пусна крака на пода. — Деверът ти.
— Какво иска?
— Теб.
— Трябваше да му кажеш, че съм мъртва! — каза литовката и зарови нос в пухените възглавници.
Тази вечер Нейко Змея ставаше на 30 години. Лидия беше при родителите си в Кюстендил, затова Вълкът щеше да ходи сам на тържеството. Всъщност истинската дата беше във вторник, но Змея го празнуваше днес, в неделя за удобство на старите артисти, които щяха да се стечат в ресторант „Мираж“ от цяла България.
Вълкът се облече и погледна часовника си. Беше 20.30 ч. Тържеството беше обявено в 20. Ботьо вече седеше на волана на новия мерцедес, Мартин беше на обичайното си място зад него.
— Аз ще шофирам — каза Вълкът. — Ботьо, качи се при Слънцето.
Потеглиха.
— Страхотна кола, а Мартине?
— Като космически кораб е, шефе. Вчера с Ботьо вдигнахме 300. Въобще не се чувства скоростта!
Вълкът се засмя.
— Ще се пречукате някъде, смахнати копелета. Нямаме пътища за такава скорост.
Излязоха от квартала и стъпиха на бул. „Гоце Делчев“. Слънцето караше след него, в третата кола бяха цигуларите, „излишна презастраховка! — помисли Вълкът. — И по рождени дни ли трябва да ги влачим!“
Натисна газта и бързо се откъсна от охраната. „Ще ви изпотя до кръчмата!“ — весело помисли той.
— Изостават — обади се Мартин.
— Майната им. Взе ли подаръка на Змея.
— Багажникът е пълен с подаръци.
— Добре — колата наистина вървеше като космическа. Беше набрал аванс от около двеста метра, когато даде ляв мигач и зави към ресторанта. Намали, псувайки на ум кметството. Извади цигара и когато
