заболяването.
— Аз ти вярвах, Япончик.
— Нерон, един ден ще се увериш, че това, което бях принуден да направя е за общо добро?
— Войната продължава. Всичко е както си беше.
— Предупредих те. Не можеш да отречеш.
— Дай ми Чайковски. Без него напрежението ще спадне.
— Искаш предателство?
— Не! Искам мир. Мирът минава през трупа на майор Чайковски.
— Грешиш, Нерон…
Вълкът го прекъсна.
— Дължиш ми Чайковски, Япончик. Трябва да настаня брат си в болница и да съм сигурен, че вашите главорези няма да го сгащят по халат!
Руснакът мълча дълго, после произнесе:
— Долни Богров! — и прекъсна линията.
Вълкът скочи като луд.
— Мартине, събери отбора. Веднага! Викни малките близнаци. Събери всички. Цялата наличност. Да ме чакат на „Герена“ след един час! Действай!
Долни Богров беше по-голямо село отколкото очакваше. Раздели отбора на две — една част поведе той на юг, другата Гери на север.
Претърсваха къща след къща, нахлузили маски на главите.
— Къде са руснаците — беше въпросът, който задаваше на ужасените селяни.
Обикновено отговорът беше:
— Не знам за никакви руснаци — тогава ги оставяха на мира и продължаваха. Намери се обаче един хлапак, който събра кураж и каза:
— Знам къщата — ще ви заведа.
Тогава чуха стрелбата.
— Сгащили са ги. — Хукнаха след момчето, но все пак закъсняха.
Завариха Гери и Драго да пребъркват четири трупа. Драго му подаде някакъв паспорт и посочи убития Чайковски.
— Това е бившия нов шеф на „Нева“.
Разпръснаха се по шосетата. Вълкът изпрати основния отбор в Чекотин. Два дни щяха да стоят там на пост и молитва, докато бръмчат ченгетата, а той с Ботьо на волана, Мартин и Слънцето потеглиха към боянската вила на брат му. Чисто и бързо приключиха с Чайковски. Дори да беше импотентен убиец, както го беше нарекла Оливия, Япончик не го излъга, каквото и да струваше това предателство на бандитската му съвест.
Набра мобифона.
— Кажи, вълк? — обади се Козелът.
— Свърших една трета от твоята работа.
— Композиторът.
— Същият. Има среща със Степанчик и Манджурците?
— Да се сетя ли къде?
— В ада, разбира се… Виж, Козел, това беше чиста случайност. Почвай работа! Не ти плащам да гониш курвите с BMW-то на брат ми!
Козелът мълча известно време.
— Кой е втория и кога го искаш?
— Давам ти една седмица за шефа на „Поли“! — Вълкът прекъсна връзката и се отпусна в седалката. Едва сега обърна внимание, че автомобилът е нов.
— Каква е тая кола, Ботьо?
— Новата ти шефе. Няма друга такава в България!
Вълкът се огледа. Беше мерцедес 500 купе. На спидометъра беше изписано 340 км в час, четири местна, с две врати… Не кола, а убиец както се изразяваха артистите.
— Кой я гепи?
— Жабата. От директора на някаква банка в Цюрих.
— Каква е пазарната цена.
— 240 хиляди ДМ — продължи да отговаря Ботьо.
— Я чакай да я опитам!
Мерцедесът спря, размениха си местата и продължиха. Страхотен автомобил — движи се по мед и масло. Прав беше оня фейлетонист дето беше писал в „Стандарт“, че разликата между нас и германците е, че те произвеждат мерцедесите, а ние ги крадем.
Козелът четеше вестници и ядеше грозде в софийския си апартамент. Поне правеше това до обаждането на Вълкът. Сега просто гледаше в една точка и мислеше трескаво. „Дойде денят на Козела! По- скоро седмицата му!“ Бог му бе свидетел, че не би ударил Вълкът, ако можеше. Алтернативата беше безмилостна — или Вълка или Козела, до една седмица… На един от двамата живота беше изтекъл… Твоят, Вълк.
Отиде бос в хола и набра телефона на партньора си.
— Теди, ти ли си?
— Аз — обади се неприятен висок тенор. — Ти кой си?
— Твоят шеф… Милетиев.
— О, каква чест? Какво искаш?
— Дръж се прилично, малкият, и ми говори на „Ви“! — изсъска Козелът в слушалката.
Теди се изсмя нахално.
— Така ще бъде, г-н Милетиев! С какво мога да ви услужа?
— Знаеш ли къде е ресторант „Мираж“? В Квартал „Гоце Делчев“?
— Не, но ако трябва ще го намеря!
— Трябва! След един час ще те чакам на бара!
Близнаците бяха прекосили София по преките пътища и бяха пристигнали в Бояна преди него. Пред вилата беше паркирана и колата на „Неронбанк“. Вълкът слезе и се огледа. Само цигулари се виждаха наоколо. Драго излезе да го посрещне.
— Как е? — попита той.
— Май по-добре. — Драго вдигна рамене. — Господ знае. Обръсна се за първи път, облече костюм, риза, върза връзка… Страх ме е да го кажа на глас, но май е по-добре.
Вълкът се прекръсти без да иска.
— Къде е?
— Вътре. Катето е при него!
