Завари сестра си и брат си седнали един до друг на професорското канапе, потънали в разговор. В първия момент не го видяха. Пиеха чай и ядяха курабиите на майка им, които без никакво съмнение Катя беше донесла.
— Ало, роднини? — вдигнаха глави. — Спите ли?
— Говориме си — каза Катя. — Ти откога си тук.
— От един час — Вълкът намигна, седна срещу тях и отхапа от майчините си сладки, с които беше отгледан. Не само той — и тримата. — Какво си говорите?
— Дрънкаме — продължи да отговаря тя. — Тъкмо си тръгвах?
— Изчакай да разменя два лафа с брат ти и ще си ходим заедно.
— Добре. — Катя скочи лека като птичка и отиде в кабинета. След малко я чуха да говори по телефона с мъжа си.
— Как си? — попита Вълкът.
— А ти къде си? — сърдито на въпроса с въпрос го засече Бесният.
— Къде съм! Еба ли му майката къде съм! Главата ми пуши, Жоро. Преди един час перфорирахме новия шеф на „Нева“… С Гери и Драго.
— Затова ли ги нямаше, тия пичове. И те започнаха да се държат потайно като курвите.
— Как си, Жоро? Сериозно те питам.
— Не знам. Губят ми се дни. Изкарах някаква криза… Надявам се да не се повтаря.
— И аз, Господи! — Вълкът се прекръсти за втори път днес. — Добре изглеждаш… На вид нищо ти няма?
— Нищо не ме боли, но ми се губят дни. — Жоро стана и наля два малки скоча. — След Франция взех да давам „заето“.
— Знам всичко за Франция — припряно избърза Вълкът. — Май не бива да пиеш?
— Ще пия за пръв път. Наздраве… Гери ти разказа всичко, нали? — кимна. — Имаш ли представа къде е Оливия?
— Никаква, Жоро.
Мълчаха много дълго. Катя беше свършила разговора с мъжа си и сега говореше с майка им.
— Това е афганско дело. Как мислиш?
— Нямам друго обяснение — кимна Вълкът. — Баща й отдавна търсеше начин да я издърпа?
— Как би могъл да знае, че дъщеря му е в Париж, на еди коя си улица?
— Не изключвай нейната намеса, Георги?
Погледнаха се в очите. Погледът на брат му се заби в мозъка му. „Господи, какъв лъжец съм.“
— Оливия?
— Тя е едната възможност, другата е прихващане от тук! Още от летището.
Бесният се замисли.
— Това е и моето обяснение. Пуснали са ми опашка… Оливия носеше моето дете. Тя беше моята жена.. Афганците са я отвлекли, заставили са я да абортира… Колко му е да я дрогират и да я подложат на кюртаж. Нали? — Вълкът кимна.
— После са я заставили да напише писмото и са я върнали на мъжа й.
— Моят сценарий е същият — каза големия брат. — За щастие вие с Гери се отървахте живи?
— Това защо? — Жоро скочи. — Имаш ли някакво обяснение?
— Не им трябват „мокри дела“ в центъра на Париж.
— Само това?
— А какво друго?
Отново млъкнаха за дълго.
— Ще намеря Оливия, Вельо! Ти ще ми помогнеш да намеря жена си!
— Как?
— Не знам… Ако трябва ще преобърна Америка…
Вълкът го прекъсна.
— А ако е в Русия? Или някъде другаде.
— Не знам — сега Жорж изглеждаше безпомощен като дете. — „Нерон“ е могъща организация. Сам казваше, че управляваме империя. Ебал съм ти империята, ако една жена не можем да открием, та била тя и на Марс!
Жорж страдаше и Вълкът все по-малко понасяше унилите, посърнали и безпомощни очи на брат си.
— Ще мисля какво можем да направим, брат ми! — каза той. — Ще опитам да изтъргувам местонахождението й. Не знам как, но ще търся начин!
— Трябва да откриеш начина, Вельо — тихо, почти шепнешком каза той. — Ако искаш да имаш жив брат!
— Ало, Пентхауз, на линията е ген. Иван Юлаев!
„Гарсона!“ — помисли Дебелият.
— Приятно ми е да ви чуя, г-н генерал. С какво мога да съм ви от полза.
— Твоите хора са убили майор Чайковски! Чу ли?
Дебелият се ядоса.
— Има нещо вярно и нещо невярно в това твърдение, генерале! Чайковски е мъртъв, но не мои хора го убиха!
— Кой тогава?
— „Нерон“ или Вълкът… както е известен тук. Той води втора година война с „Нева“.
— Искам главата му, Пентхауз! Давам ти десет дни! Ако не спазиш този срок, ще пратя специални хора да вземат твоята!
Линията прекъсна.
— Върви ли брака, Кате? — попита Вълкът. Пътуваха в неговия мерцедес. Банковият и охраната ги следваха.
— О, да, батко. Валери е много добър, а аз май му се качвам на главата. — Сестра му се засмя игриво. — По-скоро него трябва да питаш как му върви брака?
Вълкът я плясна по коляното.
— Пази му достойнството. Това е главното. Наистина случи на добро момче. От ден на ден ми харесва все повече.
— Така ли? — лицето й грееше. — Ще му кажа… Ще се радва много.
— Недей. Ако искам да му казвам нещо, ще му го кажа сам. Хвана ги задръстването. Едва пълзяха през пренаселената София.
— Жоро е болен, Кате.
— Оливия, нали? — Вълкът кимна. — Питай Валери. Винаги съм му казвала, че тази жена ще му донесе нещастие.
— Така се получи за съжаление… Нищо, млад е, ще му мине.
— Мислиш ли?
— Трябва да му мине. Ако е мъж, ще трябва да преодолее тази жена, колкото и да е фатална.
— Не вярвам във фатални жени…
— Добре, добре! — този път я стисна за врата. — От бебе всичко ти е ясно на тебе… Сега съм много напрегнат, Катя, но като се разведри атмосферата, ще те вкарам в семейния бизнес. Една жена трябва да бъде заета, иначе в душата й се настанява дяволът.
