Тя понечи да се изплъзне, удари главата си и запищя с все сила, без да спира…
Но те се нахвърлиха върху нея, впиха пръсти в плътта й и тя закрещя от неистова болка, защото те бяха побеснели от яд. Тя продължаваше да пищи. Мъжът я халоса по брадата, но тя не млъкна, докато в съзнанието й не се възцари пълен мрак. Все се питаше, дори и когато всяка мисъл се изпари от главата й: „Защо никой не ни се притече на помощ?“
— По дяволите, събуди се!
Писъкът й секна и се превърна в дълбоко стенание. Мерик захвърли меча и ножа си, сграбчи я за раменете и я разтърси.
— Събуди се! — извика в лицето й.
— Да не си посмял да нараниш сестра ми!
Ненадейно Таби се озова върху гърба на Мерик, взе да го блъска с юмруци по раменете и да скубе косата му. Ларен напълно се събуди, видя мъжа над себе си и отново запищя. Вдигна ръце, за да го удари. Не, не, чакай, чакай… Това беше Мерик. Таби бе възседнал гърба му, крещеше, налагаше го и хлипаше, а по мършавите му бузи се стичаха сълзи. Риданията му бяха толкова сърцераздирателни, че тя изпита желание да вие от мъка.
Ето че го бе изплашила с ужасните си викове, с воплите си, които бяха като ехо на страха й от онази отдавнашна нощ. Почувства дълбоко унижение и яд, че се е поддала на спомена и е викала като глупачка. От месеци не бе сънувала кошмара, но той отново се бе върнал, този път по-страшен от преди. Би трябвало да е свикнала с ужаса, който предизвикваше у нея, толкова осезаем, също както през нощта на самата случка. Само че този път бе разбудила Мерик и бе изплашила братчето си. Дълбоко си пое дъх, помъчи се да придаде спокоен тон на гласа си и каза:
— Таби, миличък, няма нищо. Не, престани да удряш Мерик. Той се опитваше да ме събуди. Сънувах кошмар и той бе страшно истински, но вече свърши. Хайде, Таби, всичко е наред. Ела при мен.
Мерик не се помръдна. Просто я изчака да прегърне детето в обятията си, без да си дава сметка до този момент, че я е прекрачил и че голите му бедра са стиснали хълбоците й. Нищо чудно Таби да си е помислил, че напада сестра му.
Бавно се надигна и се отпусна на една страна, зяпнал Ларен в бледата светлина на зората. Тя бе с лице към него, прегръщаше Таби, люлееше го и му пееше, сгушена във врата на детето. Усети, че я гледа, и вдигна очи.
— Разкажи ми — рече той.
Тя сведе глава и продължи да люлее Таби. Детето се отдръпна от нея и приседна на колене. Наклони се и докосна с пръсти лицето й.
— Пак ли бяха лошите чичковци?
— Да, но всичко беше само сън, Таби, само сън.
— Какви лоши чичковци? — попита Мерик.
— Просто сънувах кошмар, който ме спохожда, когато съм много уморена. Съжалявам, че те събудих. Такава глупачка съм. Но всичко бе само безсмислен сън, нищо повече, Мерик.
— Така значи — каза той и се изправи. Взря се в нея в бледата светлина, видя как брадичката й се вирна толкова високо, че тя чак впери очи в тавана на шатрата, и излезе.
Ларен чу мърморенето на мъжете, когато Мерик им извика да стават. Притисна Таби силно до себе си и промълви:
— Не бива да казваш нищо на Мерик за оня път. Освен това едва ли го помниш много добре. Той няма да разбере. То е отдавна минало, Таби, отдавна, отдавна.
— Защо тогава още те мъчат лоши сънища?
„Децата винаги попадат право в целта“, помисли си тя и го целуна по бузата.
— Беше ужасно — отвърна искрено. — Наистина ужасно, но вече сме в безопасност.
— Мерик ще се грижи за нас.
Стана й неприятно от непоколебимия му тон, от чистосърдечната му детска увереност. Дразнеше я и фактът, че трябва да разчита на мъж, особено на викинг, навярно едно от най-жестоките и свирепи същества на тая варварска земя. През изминалите две години бе разбрала, че мъжете са груби и зли и не заслужават доверие, че взимат каквото си харесат, без капчица угризение. Бе проумяла, че да се довериш на някого, бе равносилно на смърт или дори по-лошо, макар в момента да не можеше да си представи какво би било по-лошо от смъртта. Спомни си побоя на Траско. Той бе ужасен. Неволно разкърши рамене, стана и се наклони първо надясно, после наляво. Усещаше само известно придърпване, но то бе несравнимо с предишната смазваща болка.
Каза на Таби:
— Не искам да се грижи за нас — Гласът й прозвуча прекалено остро и Таби рязко се отдръпна от нея. — Не, миличко, не е работа на Мерик да се грижи за нас. Той е мъж, а мъжете не обичат да се грижат за хора, които не са от тяхната кръв. Ще се грижи за нас временно, не за дълго. После аз ще поема грижата и за двама ни. Още сме доста далече от дома, но скоро, може би много скоро, ще си идем.
Чудеше се дали сама вярва на думите си. Как щеше да се върне, като дори не знаеше кои са враговете й? И се питаше, както безброй пъти през последните две години, как ли изглежда домът им сега.
Шест дни по-късно с радостни възгласи и гръмки благодарствени молитви към Тор мъжете най-сетне избутаха лодката в Рижкия залив. Бяха се забавили заради силната буря, която вилня едва ден и половина, но макар и не особено страшна, все пак бе неприятна и постави на жестоко изпитание самообладанието и издръжливостта на хората. Когато лодката се плъзна леко в ясносинята вода на залива, Ларен и останалите спътници изпуснаха дълбока въздишка на облекчение.
Никой не ги беше нападнал.
Тор им бе осигурил безопасен преход, бяха спечелили куп сребро от търговията си и затова до един му бяха признателни.
Спрат ли да пренощуват, Ларен бе решила да им приготви такава вечеря, та да си оближат пръстите. Гърбът й бе заздравял, но въпреки това тя бързо се уморяваше и се ядосваше на слабостта си, на проточилата се толкова дълго немощ на тялото й. Сутринта Мерик й се бе присмял, когато бе започнала да ругае изтощението си с такъв цветист език, че той можеше да се мери единствено с ярките пера на горските птици. Колкото до Таби, вече можеше да го гледа, без да се измъчва. Хлътналите му бузи отново се закръгляха. Вървеше изправен, а не превит от глад. От очите му струеше светлина, а не тъпо примирение или мълчаливи въпроси към нея, на които тя не бе в състояние да отговори. А смехът му — това бе най- хубавото. Само преди няколко секунди, когато мъжете надаваха радостни викове след безопасния преход, Мерик бе вдигнал Таби високо във въздуха и го бе преметнал презглава. Таби бе заквичал от смях. Ларен стоеше, наблюдаваше ги отстрани и слисана слушаше радостното пищене на братчето си.
За вечеря й донесоха елен. Тя наряза месото на дебели пържоли, поръси ги с бели малини и смрика и накрая ги уви в големи кленови листа, намазани с еленова лой.
След като се нахраниха, доволни и сити, мъжете извикаха Деглин да продължи разказа си за Грънлидж Датчанина.
Но Деглин се цупеше. Мерик му бе наредил да изчетка и почисти кожите и най-важното, да внимава да не се намокрят в трюма на лодката. Деглин възропта срещу тази унизителна работа, но Мерик не отстъпи и Деглин не спря да мърмори през цялото време, докато я вършеше, изкарвайки всички от търпение и най- вече Мерик, който изпитваше желание да му прекърши врата.
Та Деглин сега отказваше да се помръдне, обяснявайки на Мерик и на останалите, че благодарение на дарбата си им бил разправял разни истории, но те я били изтощили с четкане и чистене на кожи — крайно недостойно занимание за неговите неоценими умения. Той бил скалд и трябвало да го тачат, а не да го мъчат като роб. Той погледна към Ларен, която съсредоточено прибавяше зеленчуци към убития от мъжете елен. Тя била робинята и било нейно задължение да се заеме с кожите. Мерик отвърна:
— Кожите не бяха много, само ония, дето ще отнесем като подаръци на близките си. Не си се преработил, Деглин, а чистенето се налагаше.
Но Деглин изсумтя и рече, че коремът го свивал от гадната помия, която робинята им била дала за ядене. После се отдалечи сред боровете и се облекчава в продължение на час.
