Еленовите пържоли бяха невероятно вкусни, но Ларен не каза нищо. Мъжете недоволно замърмориха срещу опърничавия нрав на Деглин. Някои взеха да мятат камъчета, за да изпробват точността си, но след известно време се отегчиха.
Тогава тя се обади:
— Дълго мислих за Грънлидж Датчанина. Навярно ще мога да продължа разказа вместо Деглин.
Мъжете я зяпнаха — като че си бе изгубила ума. Но тя умееше единствено да готви, нали е жена. Бяха си глътнали езиците от слисване.
Тя отвърна сериозно на погледите им, без да продума.
В този момент Таби, който седеше между краката на Мерик и се бе облегнал на гърдите му, се обади:
— Разкажи ни, Ларен, твоите истории са вълшебни.
— Да — рече Олег не особено убедено. — Нямаме друга работа. Разправи ни каквото искаш.
— Тъй съм сит с еленово месо, че ми е все едно какво ще чуя — обади се старият Фиррен. — Давай, момиче.
Мерик мълчеше, прегърнал Таби. Но тя знаеше, че и той като останалите не вярва в умението й да разказва така, че да омае слушателите си — всеизвестно е, че жените не притежават подобна дарба. Скалдовете са мъже, само мъже и никой не се съмнява…
Ларен заговори с тих, равен глас и леко се наклони към спътниците си, за да прикове към себе си цялото им внимание — така бе виждала да прави стотици пъти нейният чичо скалд.
— Когато Грънлидж рекъл: „Не чувствам ръцете си“, всички мъже се натъжили при вида на отвратително съсухрените лапи, в които се били превърнали ръцете му, сякаш завинаги лишени от неземната сила и пословична смелост. Само след броени месеци той се смалил, понеже главата и плещите му били все приведени, погледът — забит в земята, а сърцето — отчаяно, че някога ще получи избавление от небето… Приятелите му се умълчавали, щом го зърнели да се приближава. Не минало много време и той се запилял някъде. Мнозина решили, че се е скрил, за да умре, защото какъв ли смисъл имало да продължава? Силата му си била отишла, а с нея и гордостта, едничкото мерило за собственото му достойнство и величие. Но подир три дни той се върнал притихнал, с безизразно лице… Враговете му ликували, но тайно, защото знаели, че Грънлидж е всеобщ любимец надлъж и шир и не е разумно да се злорадства открито за сполетялата го участ. Някои започнали да кроят планове. Те били лоши хора, без капчица доблест. Не били викинги, юначни воини, а по-скоро саксонски разбойници, жалки и подли, способни само на коварства и мерзости. Решили да нападнат именията му… И тъй в последвалите месеци те грабели военните му кораби и отмъквали робите, среброто и златото му. Избивали хората му и задигали овцете и добитъка. Един дори поискал да отвлече красивата му жена Селина…
Така се започнало и така продължило. Хората на Грънлидж го викали и се молели да ги спаси, но Грънлидж не отвръщал нищо, седял със сведена глава и пиел бира, докато паднел в несвяст и робите му го отнасяли в леглото.
Една гореща лятна утрин обаче, рано призори, Парма, лош саксонски разбойник от Уесекс, успял да се промъкне в главното имение, където живеела Селина. Бил висок на бой, с мургав лик и с толкова гъсти вежди, че се сключвали над очите му. Той мразел Грънлидж и знаел, че най-жестокото отмъщение към него не би била смъртта, а загубата на любимата жена. Някога Грънлидж убил брат му, когато той, замаян от изпитата медовина, умъртвил с камшик един от любимите му коне. Оттам идвала омразата на Парма. Онази сутрин Парма зърнал Селина, била сама, седяла кротко до едно поточе, гледала втренчено пред себе си и мислела за своя съпруг и за злочестата му орис. Той се промъкнал до нея, без да издава звук, и когато се озовал точно зад гърба й, рекъл: „Казвам се Парма и съм дошъл да те отвлека, Селина, жена на Грънлидж. Ще се държа с теб така, както бих се държал с Грънлидж, ако беше мой пленник. Ще те накарам да паднеш на колене и да молиш за милост. После ще те пребия с камшика също както Грънлидж постъпи с брат ми“. Тя не се уплашила, а се обърнала да види злодея и отговорила: „Ако ме докоснеш, Парма, ще съжаляваш до сетния си дъх“. Той гръмко се изсмял, понеже тя била най-обикновена крехка жена и не представлявала никаква заплаха. Да, ама не каква да е, а жена на Грънлидж и затуй Парма се домогвал до нея. Навел се да я сграбчи. Но щом ръцете му пипнали плещите й, случило се нещо много странно.
Ларен се усмихна и каза на Мерик:
— Брат ми почти заспа. Ако искате, ще продължа историята утре вечер. Вярвам, че не съм ви отегчила.
Мъжете я гледаха ококорени. После замърмориха. Тогава Роран се обади:
— Добре де, но какво се е случило? Един мъж докосне ли жена, най-много да я пожелае, а в това няма нищо странно.
— Таби хич не е уморен, нали, момче?
— Каква е тая магия?
Мерик мълчеше, втренчен в нея с тънка усмивка. После се засмя. Внезапно нададе одобрителен вик и всички го последваха.
Преди да се прибере в шатрата за през нощта, някой пъхна в шепата на Ларен четири сребърни монети. Тя ги зяпаше слисана как проблясват върху дланта й.
Четири монети за една история. Докато заспиваше, се питаше какво ли е станало с Парма, когато е докоснал раменете на Селина.
След ден вече гребяха в Балтийско море. Нямаше вятър и водата бе тиха и спокойна като настроението на Мерик. Той мълчеше замислен. „Навярно си мисли за нови приключения“, рече си старият Фиррен, докато внимателно насочваше лодката покрай един плаващ дънер.
— Ако излезе попътен вятър, подир пет дни ще бъдем у дома — каза Мерик на Ларен късно следобед, когато тя дойде отпред и застана до него. Бе учил Таби да гребе и сега детето спеше дълбоко на коленете му. Мерик се облакъти на огромното весло и извърна лице към нея:
— Мъжете решиха, че Тор иска жертвоприношение, за да ни прати достатъчно силен вятър, който да издуе платната. Аз смятам, че това зависи от теб.
Тя се олюля назад и едва не падна.
Усети нечия мъжка десница на гърба си и се дръпна като попарена. Политна върху Мерик. Той не я докосна, само я погледна и се ухили.
— Не се предвижда жертвоприношение на девица. Трябва да продължиш разказа си за Грънлидж довечера, иначе Тор няма да ни помогне и да ни даде попътен вятър.
— След като приготвиш гозбата обаче — рече Елър. — Не знаем кое бихме предпочели, ако ни накарат да избираме.
— Вече я надушваш, а? — подхвърли черноокият Роран и се засмя.
— Да, мечтая си за фазан, може би пълнен със спанак, грах и гъби.
„Само яденето им е в акъла“, помисли си Ларен и се усмихна, а нелепият й страх се поуталожи.
— Ще ви напълня гърлата — обеща Ларен и в този момент се вцепени, като зърна лицето на Деглин. По него се четеше смразяваща ярост, която я изплаши до смърт. Мъжката ярост лесно можеше да прерасне в бяс. Деглин не бе воин като Мерик, но въпреки това будеше не по-малък ужас, понеже бе мъж и скалд и двете неща бяха свързани в съзнанието му, а тя бе посегнала на негова собственост. Все едно го бе наранила физически. Спомни си за четирите сребърни монети, скрити във вътрешната страна на панталоните й. Можеше да откупи свободата си от Мерик само със сребро. Не със сладки женски усмивки и вкусно готвене. Не, само със сребро.
Бавно рече:
— Ще ви разкажа какво е станало по-нататък, ако обещаете да не хъркате толкова силно до шатрата ми.
Старият Фиррен така гръмко се изсмя, че рязко изви руля, при което се удариха в друг плаващ пън. Лодката се разтресе и разлюля.
— Откъде накъде шатрата е твоя, момиче? — провикна се Деглин и скалдският му глас прозвуча гърлено, ясно и студено като дълбоките морски води. — Мерик спи вътре с теб. По-скоро ние трябва да те помолим да не крещиш толкова силно, когато пори корема ти нощем.
Мерик се обади съвършено спокойно:
