Не знаеше колко време е минало, когато бавно започна да се свестява, замаяна и с невиждащ поглед. Тръсна глава и усети цицината над лявото си ухо. Прониза я неистова болка, която напълно я заслепи. Изведнъж си спомни. Вкопчи се в ръба на камъка и се надигна. Изправи се с олюляване, като се мъчеше да възвърне равновесието си и да потисне чукането в главата си. Ослуша се напрегнато. Не се долавяше никакъв звук, нищо.
Ерик не се мяркаше. Дали бе изгубила съзнание само за миг? Дали той бе още в края на пътеката, превит на колене, и се държеше за корема?
Връхлетя я страх и мисълта й се проясни. Без да чака повече, хукна надолу по пътеката и не се спря, докато не стигна до подножието й и едва тогава се облегна на един бор, за да си поеме дъх. Сърцето й биеше до пръсване, удареното място я болеше, гърбът й, почти заздравял, сега целият я щракаше и смъдеше. Колкото до крака, нищо не чувстваше, което навярно бе добър признак.
— В името на всички богове, къде се изгуби?
Мерик вървеше насреща й и викаше:
— Помислих си, че те е изненадал някой див звяр или че си паднала във водата и си се удавила. — Бе направо разярен, но очевидно от притеснение за нея.
Помъчи се да му се усмихне — жалък опит, който й струваше неимоверно усилие.
— Не, добре съм. Исках да се полюбувам на гледката ей там горе. Страхотно е, Мерик, толкова е красиво, водата се вие като змия и…
— По дяволите, млъкни! Кой ти е съдрал роклята? Кой?
В следващия миг се спусна към нея, сграбчи я за раменете, досущ като брат си, но моментално омекна. Овладя се и я зяпна сащисан. Бе се побъркал от страх и се ядосваше, че това проклето чувство го бе извадило от равновесие. Успокои се. Тогава забеляза, че тя диша тежко, че лицето й е пребледняло и вената на гърлото й бясно пулсира над скъсаната рокля.
— Кой? — повтори той. — Кой стори това с теб? — Видя как тя трепна и неволно вдигна ръка към главата си.
Този път рече по-спокойно и по-бавно:
— Кажи ми какво се случи.
— Просто паднах, спънах се и загубих свяст за известно време. Вече съм добре, Мерик. — Но докато говореше, постоянно надзърташе през рамо нагоре по тясната пътечка.
— И когато падна ли си скъса роклята? В името на боговете, кажи ми кой стори това с теб! — Усети, че тя се отдръпва от него, въпреки че не се бе помръднала. Тогава осъзна, че е примряла от ужас.
Привлече я към себе си и започна да я гали леко по гърба. После се сети за боя на Траско, премести ръцете си върху раменете и тила й и взе да я разтрива утешително.
— Кажи ми какво се случи.
— Искам да се прибера. Моля те, Мерик, трябва веднага да се прибера!
Страхът й бе осезаем. Той се намръщи.
— Няма да мръднем оттук, докато не ми кажеш какво се е случило.
Ларен се разтрепери пряко волята си. Знаеше, че Мерик ще се нахвърли върху брат си, че не ще може да се сдържи. Сигурна бе в това.
— Той е там, горе. Разкъса роклята ми, но нищо повече, нищо повече, кълна ти се. Аз го ударих, ритнах го, също както ритнах теб в Киев, и го чух да крещи подире ми, после силно да охка. Но сега сигурно е добре. Ще слезе, ще ме види с теб и ще ме отведе или двамата ще се сбиете, а аз не мога да понеса това, не мога да понеса брат да се изправи срещу брата!
Той не продума, само погледна нагоре по лъкатушещата, изровена пътека.
Тя взе да се мята в ръцете му, разтреперана до смърт от уплаха. Кожата й леденееше под пръстите му.
— Колко време беше в несвяст?
— Не знам! Не знам! Моля те, Мерик, пусни ме, не му позволявай да ме види!
— Тихо. Изслушай ме. Ти тръгна да се прибираш преди повече от час. Аз се разтревожих и се втурнах да те търся.
— Преди час? — Тя го изгледа озадачена. — О, не, не е възможно. Не, твърде дълго е. Не, невъзможно е, Мерик!
Внезапно почувства как пръстите му се вкопчиха в раменете й. Обърна се и видя Олег да се приближава към тях, а зад него вървеше Фиррен.
Мерик каза:
— Ларен, ти ще стоиш тук. Не мърдай от това място. Разбра ли ме?
— Защо? Ти къде отиваш? Защо? — Гласът й прозвуча пискливо, цялото й тяло се тресеше. Той изруга, сграбчи я за ръката и я помъкна подире си.
— Хайде, Олег, Фиррен. Трябва да се уверим дали Ерик е добре.
Намериха го проснат по очи на върха, с единия крак увиснал над пропастта. Тилът му бе хлътнал. Бе мъртъв. В дясната си ръка стискаше късче вълнен плат. Мерик го разпозна преди Ларен.
Ерик го бе откъснал от роклята й.
Глава петнадесета
— Да, нещастна робиньо, ти си го убила и сега ще умреш. Ще гледам да не се усмихвам, когато последното дихание напусне жалкото ти тяло. Ще се усамотя някъде и ще се смея до насита, че си си отишла завинаги. Няма да се плаша от призрака ти, защото ще те заровят толкова дълбоко, та дори проклетията ти ще бъде погубена заедно с теб.
Ларен се втренчи в лицето на Лета, което почти не се забелязваше в сумрака на Мериковата спалня. Бе дълбоко заспала, потънала в някаква страховита тъмнина, ужасена и неподвижна, когато чу гласа на Лета, тих, зъл и ликуващ. Но въпреки това бе за предпочитане пред онази празнота от смътни сенки, които щяха да изсмучат живота й.
— Да, най-после ще си платиш, окаяна уличнице, ще си платиш. Ти си само робиня. Ерик имаше право да те обладае. А ти го уби, затова Мерик ще убие теб — негов дълг е като брат на Ерик.
— Не съм убила Ерик.
— Лъжкиня. Никой друг не е стъпвал на пътеката. Само ти и Ерик. Никой друг. Ти си нищо, жалка робиня. Никой не вярва на клетвите ти. Даже в момента мъжете обсъждат какво да правят с теб и знаеш ли какво ще ти кажа, уличнице? Мерик мълчи. Не взима твоята страна.
— Не съм убила Ерик — повтори тя, долови глухия си глас и разбра, че никой няма да й повярва, абсолютно никой.
— Да, много дълго спа. Сарла реши, че така ще е най-добре за теб, краво. Не искаше мъжете да те убият, ако дръзнеш да се появиш на погребението на Ерик, но те и без това ще те убият, ще видиш. Настоя да те оставят на мира, да спиш на спокойствие, за да те спаси, но това е без значение, защото ще бъдеш мъртва, мъртва като Ерик, когото си погубила.
— Сарла добре ли е?
Тогава Лета се усмихна.
— Да, чудесно. Загуби един мъж, който сегиз-тогиз я наказваше за дързостта й, но освен него загуби много повече — прости се с Молвърн, макар още да не го е осъзнала. Сега той принадлежи на Мерик и на никого другиго, най-малкото на оная тъпа крава, дето е ялова като петдесетгодишна бабичка. Остават само копелетата на Ерик, от които никое не е законно, защото Ерик бе млад мъж, мислеше се за безсмъртен и дори Кена не призна официално за свой син. Жалко, но не за мен, не и за Мерик, който сега притежава всичко, докъдето поглед стига. Да, Молвърн е вече на Мерик. Когато се оженим, аз ще стана господарка тук и ще се погрижа двете със Сарла да ви няма.
— Мерик никога не ще изпъди Сарла от Молвърн.
— Как не! Нали ще иска да ме ощастливи. Аз ще бъда негова съпруга и той ще прави каквото му кажа.
— Какво търсиш тук, Лета?
Мерик се очерта на входа и ръкава му дръпна завесата от меча кожа.
