притисната до голото му рамо. Мерик вече почти не усещаше болка и благославяше Хелга, ако не за друго, поне за лечителските й способности.
— Господарю — повика го тихо Уеланд.
— Да, какво има? Роло добре ли е?
— Става дума за Фром, мъжа на Хелга. Мъртъв е.
Глава двадесет и трета
Току-що бе съмнало. Роло още бе в огромното си легло, отрупано с кожи от норвежки елен, от датска златна лисица и от български бял, дългокосмест хермелин. Ота чакаше отстрани и наблюдаваше как Роло разтърси глава, прозина се дълбоко и едва тогава обърна тъмните си очи към лицето му. В този момент Уеланд се обади:
— Фром е вилнял в Руан с някои от пияните си приятели. Съжалявам, Ваше Величество, но е мъртъв. Станало сбиване…
— Има си хас — рече Роло и разтри подутите си пръсти. Дори в тоя ранен час предчувстваше, че ще вали, защото въздухът бе спарен и тежък и ставите му бяха отекли, мъчеха го още със събуждането. За Бога, мразеше предателското си тяло, но от друга страна силите не го бяха напуснали съвсем — зъбите му бяха на мястото си, акълът също. Какво толкова, че ставите го понаболяват?
Въздъхна, после се сети, че оня грубиян Фром е мъртъв. Бе доста по-млад от него и въпреки това е мъртъв. Кой го е грижа? Най-малко Хелга. Сбърка с Фром, отдавна бе разбрал грешката си. Мъжът се оказа истински окаяник, пръста не си помръдваше за нищо, само се фукаше и перчеше, че е зет на великия Роло на Нормандия. Не дари Хелга с нито едно дете, но може би вината за това не бе изцяло негова. Роло рече на Ота с безизразен глас:
— Сбиват се за жени, за чест, за нищо. Как Фром е загинал точно сега? Да не би да е налетял на някой по-едър от него? Ако е така, значи е проявил необичайна небрежност.
— Не, Ваше Величество, имало е много по-дребни мъже от Фром, но те не са пострадали. А той кой знае защо е бил убит, намушкали са го в гърлото. Ще го погребем утре, ако сте съгласен. Аз лично го препоръчвам. Не бих искал духът му да витае наоколо. Още повече, че положително ще е зъл.
Роло стрелна министъра си с подигравателна усмивка:
— Забрави ли, че сега си християнин, Ота?
Ота направо пребледня, хвана се за корема и Роло се засмя:
— Да, всички сме християни, но ще помолим тоя проклет християнски бог да ни прости езическите нрави поне още известно време. Да, ще извършим погребението на Фром утре сутринта. Искам Уеланд да разпита всички дребосъци, които са участвали в сбиването и са успели да се измъкнат невредими.
Млъкна, когато Мерик и Ларен влязоха в покоите му.
— Ваше Величество — започна Мерик. — Дойдохме веднага. Уеланд ни съобщи за смъртта на Фром.
Роло се втренчи в рамото на Мерик, превързано с меко бяло платно.
— Странно. А на теб не ти ли се струва странно, Ота? И Мерик, и Фром са били нападнати. Извадил си късмет, Мерик.
— Не, той просто умее да се бие по-добре, чичо.
— Ти си му жена, а жените са непостоянни създания. Естествено е сега да мислиш така, поне в началото.
Ларен се сепна от сприхавия му тон. Тази сутрин Роло изглеждаше остарял и някак смален сред камарата от кожи, струпани на леглото. Кожата му бе цялата прорязана от бръчки, вените на шията му изпъкваха до пръсване над разкошната вълнена нощница, с която бе облечен. Косата му бе рошава и му придаваше доста смешен вид. Държеше се и говореше като старик със старчески болежки и пристъпи на раздразнение. Явно ставите го мъчеха и го правеха заядлив — другото просто не можеше да е истина.
Тя промълви внимателно, презирайки се за лошите мисли:
— Какво ще предприемеш, чичо?
— Ще погреба ужасния грубиян и ще намеря нов съпруг на Хелга. Още я бива за годините й. Да, нов съпруг.
— Един мъж би искал деца. Тя е твърде стара да ражда, Ваше Величество — обади се Ота.
— Да, убеден съм, че не е зачевала досега заради проклетите си билки. О, ами горкичката Фърлан като роди осем бебета и нито едно не излезе от утробата й живо. И моето семе сега е студено и безжизнено като децата на Фърлан. Но няма значение. Имам Уилям и сина, който жена му със сигурност ще роди. Освен това имам Мерик и Ларен. Мъжът, който вземе Хелга, ще забогатее дважди повече. Кой знае, може би ще успее да надвие билките й и ще заложи плод в утробата й.
— Мълви се, че била побъркана — рече Ота и зачопли ръкава си, забол светлосиви очи в лекето от каша, оставено преди час. Намръщи се. Не обичаше да бъде мърляв. Коремът непрекъснато го свиваше и пареше и го караше да тича по сто пъти до нужника. Но поне външно можеше да изглежда спретнат.
Роло възрази със сърдит глас:
— Да, мълви се какво ли не. А сега ме оставете всички, без Ларен. Искам да чуя края на приказката. Бяхме стигнали дотам, където Аналия попадна в ръцете на оня български цар.
Ларен се усмихна на съпруга си и отвърна:
— Добре, чичо, ще ти разкажа цялата история.
Отново повръщаше. Бе пребледняла и плувнала в пот и се чувстваше противно. Бавно се изправи, втренчена в легена, но стомахът й пак се сви и разбълника. Изтегна се на леглото и опита да се отпусне. Спазмите продължаваха. Помъчи се да диша през устата, бавно и дълбоко, и това й помогна.
Старата й дойка Риса, прегърбена, кльощава и свадлива, пристъпи в спалнята, засуети се около нея мълчаливо и изнесе легена.
Ларен заспа. Когато се събуди, бе почти мръкнало. Спалнята бе потънала в тъмни сенки и тишината внушаваше непонятен ужас. Изведнъж мястото престана да й действа успокояващо. Тук цареше насилие и страх. Спалнята отново се бе превърнала в онова, което бе преди две години.
Тя се надигна на лакти и тихо извика със студен глас:
— Има ли някой тук? Мерик?
Чуха се приглушени звуци — сигурна бе, че не се лъже. Но наоколо тегнеше тишина и тя сякаш започна да расте, а с нея сенките и всепоглъщащата тъмнина. Тя преглътна, но гърлото й бе пресъхнало и я болеше. Тогава го чу. Незначителен шум, почти недоловим, но не бе измама, идваше от противоположния край на спалнята и наподобяваше скимтене на ранено животно.
Тя замръзна в леглото си.
Отново го чу, този път по-близо. Понечи да извика, но усети само болка и сухота в гърлото си. Спусна нозе отстрани на леглото, коремът й се сви и се надигна и тя наведе глава, за да не повърне. Къде ли е Риса? Защо е сама?
Но не бе сама. Прозвуча същият шум, тихо, но ясно, ала тя не можеше да го оприличи.
— Кой е там?
Този път се разнесе шумолене, вече не толкова тихо и приглушено, съвсем наблизо. Погледна към вратата. Сякаш бе недостижима за нея, а онова, което се намираше в спалнята, се приближаваше все повече. Когато нещо я докосна по рамото, тя изпищя и като се извърна рязко, видя Фърлан до себе си. Лицето й бе пребледняло, но се открояваше ясно като студена зимна луна.
— Колко си странна, Ларен. Защо трепериш? Така ме изплаши.
В гласа й звънна мрачна веселост. Ларен се опита да се успокои. Беше само Фърлан, дебелата и тромава Фърлан, дето все хленчеше и мрънкаше, но иначе бе безобидна. Нямаше защо да се страхува от нея.
— Изкара ми акъла. Защо е тъмно в спалнята?
— Не знам. Беше тъмно, когато влязох. Дойдох да те видя. Как си?
— Дай да запалим една лампа.
— Чудесно.
