Съдби в окови

внимание. Срещна и едно дрипаво хлапе, което метеше пред всеки минувач. Благодари му и му подхвърли едно пени. Лесно откри жилището на Колин. Отиде до входа спокойна, като най-безгрижния човек на този свят. Удари с огромното чукало с форма на орлова глава по вратата. Не получи отговор и отново почука. До слуха й достигна кикот и писклив женски глас, който гълчеше.

— Не, господине. Не правете това! Не, не там. Не бива. Имаме посетител. Не, господине…

Последва нов кикот и когато вратата се отвори, Синджан се озова лице срещу лице с една много красива девойка. От дълбоко изрязаното й деколте надничаха две пищни снежнобели кълба. Светлата й коса беше разрошена. Очите й блестяха закачливо. Без да престава да се смее, попита:

— А ти кой си, млади момко? — сложи ръка на хълбока си и се изпъчи.

Младият момък отвърна с широка усмивка.

— Кой искате да бъда? Може би баща ви? Не, това не е възможно. Нали? В такъв случай би трябвало да се скарам на господина, който ви разсмива въпреки вашето желание, нали?

— О, ти си бил голям симпатяга. Шегички, номерца, благ език. Търсиш ли някого?

Синджан кимна. С крайчеца на окото си видя как един мъж се вмъква през някаква врата встрани от дългия коридор.

— Дошъл съм да се срещна с лорд Ешбърнхам. Тук ли е?

Младата жена зае още по-предизвикателна поза и пак се изхили.

— Много е хубав Негово благородие, но ти сигурно знаеш, че е беден. Не може да си позволи нито момиче, нито слуга. Говори се, че ще се жени за богата наследница, но той не е споменал нищо за това. Сигурно наследницата е бая ячка и цялата облечена в коприна. Горкият човек.

— Чувал съм, че има богати наследници, които дори умеят да свирят с уста — каза Синджан. — А сега, нали апартаментът на Негово благородие е на втория етаж?

— Да — отвърна младата жена. — Хей, почакай! Не знам дали сега си е у дома. Не съм го виждала близо два дена. Тили, едно от момичетата, се качва горе да види дали не иска малко забавления — всички в къщата му имат мерак — но него го нямаше. Или поне не отвори. А кой мъж не би отворил, щом Тили го търси?

Синджан се втурна нагоре, като вземаше по две стъпала наведнъж и отвърна през рамо:

— Ако го няма, можем да пием чай и да побъбрим като се върна.

Младата жена пак се изхили.

— Съгласна съм, умнико. А, ето ви и вас, господине. Нали се разбрахме? Ах вие, палавнико!

Синджан още се усмихваше, когато стигна площадката на втория етаж. Къщата беше солидна, с широк коридор. Добре поддържана, скоро боядисвана — достойно убежище за джентълмени. Дали хубавите момичета не се подвизаваха постоянно тук? Откри вратата на Колин и почука. Никой не отговори. Почука отново. Ах, дано е тук, помисли тя. Едва издържаше вече. Бяха минали четири дена, без да се видят. Успяха да измамят Дъглас, през първия от забранените седем дни, но оттогава Колин не й се беше обаждал. Трябваше да го види, да го докосне, да му се усмихне.

Най-после един плътен глас изрева отвътре.

— Който и да си, върви по дяволите!

Беше Колин, но звучеше особено. Гласът му беше по-плътен и дрезгав. Дали имаше някой при него? Жена например, като тази долу.

Не, не можеше да допусне това. Почука отново.

— По дяволите, разкарай се — суха кашлица последва ругатнята.

Внезапно Синджан бе обзета от страх. Натисна дръжката на вратата, която за нейна изненада не беше заключена. Отвори я и се озова в малко антре. Вдясно видя дълъг тесен хол, добре обзаведен, но обстановката беше някак безлична, нищо не говореше за характера на обитателя. Нямаше и следа, че Колин е тук, нито пък някой друг. Все едно се намираше в апартамента на някой мистериозен джентълмен от миналото столетие. Тя извика.

— Колин? Къде си?

От дъното на хола се разнесоха ругатни. Тя отвори бързо вратата н очите й се сблъскаха с тези на нейния годеник. Той седеше в средата на едно разхвърляно легло — гол, с омотани около кръста чаршафи. Синджан остана с отворена уста, изненадана от това, което видя. Божичко, колко беше едър. По гърдите му имаше черни косъмчета. Тялото му беше силно, мускулесто, стройно. Тя не можеше да откъсне поглед от гърдите, ръцете, раменете, дори врата му. По страните му бе набола брада, очите, му бяха зачервени, косата — разрошена. Изглеждаше прекрасен.

— Джоан, какво правиш тук, по дяволите? Да не си се побъркала? Да не… — гласът му беше прегракнал.

За миг Синджан прекоси стаята и застана до него.

— Какво се е случило? — докато му задаваше въпроса, забеляза, че трепери. А досега го беше зяпала като ненормална, без да забележи това. — О, мили Боже — бутна го в леглото и издърпа завивките до брадичката му. — Няма нищо. Само не мърдай и ми кажи какво се е случило.

Колин легна по гръб и заразглежда Джоан, която беше много смешна в одеянията си на момче. Но дали не му се привижда. Сигурно тя въобще не е в стаята му. Сигурно се е появила във въображението му. Произнесе внимателно името й и вдигна въпросително вежди.

— Да, любими. Аз съм тук. Какво се е случило? — седна до него върху леглото и сложи ръка на челото му. Пареше.

— Не мога да ти бъда любим — каза той. — Няма никакво време. По дяволите, не знам защо съм толкова отпаднал, сякаш съм немощно пале. Защо си се облякла като момче? Това е глупаво. Краката ти са женствени и дълги. Съвсем не приличат на момчешки.

Това беше интересна тема за разговор, но Синджан беше толкова разтревожена, че не я продължи.

— Имаш треска. Повръщал ли си?

Той кимна и притвори очи.

— Нямаш ли обоняние, по дяволите, че питаш?

— Боли ли те глава?

— Да.

— Откога ти е зле?

— От два дни. Не ми е зле. Просто съм отпаднал.

— Защо не си повикал лекар? Или мен?

— Нямам нужда от никого. Просто ме тресе, нищо повече. На боксовия мач в Тибърн Хил ме наваля дъжда. Само съм изморен.

— Ще видим — каза тя. Наведе се, опря буза в неговата и помисли Такива са мъжете, никога не си признават, че и те могат да бъдат слаби. Тя се отдръпна притеснена. Колин направо гореше. Той отвори очи, а тя нежно сложи пръст върху устните му и каза. — Не мърдай. Ей сега ще се погрижа за всичко. Кога си ял за последен път?

Явно беше много ядосан, защото и думите му прозвучаха така.

— Не се сещам. Това няма значение. Не съм гладен. Махай се оттук, Джоан. Мястото е съвсем неподходящо за теб.

— Ти би ли ме оставил, ако ме намериш болна и сам сама?

— Много добре знаеш, че това е друго нещо. За Бога, Джоан, аз съм по гол задник.

— По гол задник — повтори тя и му се усмихна, — Никога не съм чувала братята си да се изразяват така. Не, не. И да не си посмял да ми се мръщиш и да ругаеш повече. Просто си лежи, а аз ще се погрижа за всичко.

— Недей, по дяволите. Махай се оттук!

— Сега си тръгвам, но съвсем скоро ще се върна, за да ти помогна. Стой в леглото на топло, Колин. Искаш ли малко вода?

Очите му светнаха. Той кимна.

След като пи до насита, тя попита с най-обикновен тон.

— Имаш ли нужда да се облекчиш?

Едва доловил смисъла на въпроса й, той сякаш щеше да избухне в ругатни, но само каза: