— Махай се.
— Добре — тя се наведе, целуна го и веднага излезе от стаята.
Колин дръпна завивките до носа си. Мислите му бяха неясни. Стаята се размаза пред очите му. Когато успя отново да ги отвори, видя, че е сам. Дали наистина Синджан бе идвала? Вече не беше толкова жаден. Значи някой все пак е идвал. Господи, зъзнеше от студ и не можеше да овладее треперенето на цялото си тяло. Главата му бучеше. Съзнанието му отново се замъгли. Беше болен. Беше много по-зле, отколкото когато си счупи две ребра в големия бой два месеца, преди да убият брат му и той да наследи титлата. Титлата, която искаше, само за да спаси дома си от разорение. Затвори очи и видя Джоан облечена като момче. Тя му се усмихваше. Странно момиче. Щеше да се върне. Не се съмняваше в това, ако не беше сънувал, че е била при него преди малко.
Един час по-късно Колин едва не припадна от изненада, когато в стаята влязоха Джоан и брат й Дъглас. Видя, че още е облечена в момчешките си дрехи. Не я ли беше наказал брат й? Нима съвсем не беше научена как трябва да се държи една жена от доброто общество? Колин се взираше в графа. Дъглас правеше същото. Колин не знаеше какво да каже.
Дъглас пръв наруши тишината и каза:
— Ще дойдеш с нас, в дома на Шербрукови. Добре виждам, че си болен. Сестра ми не иска да се омъжи за полужив мъж.
— Значи наистина си била тук — каза той на Синджан.
— Да. Сега всичко ще се оправи. Ще се грижа много добре за теб.
— По дяволите! Аз съм просто уморен. Не съм болен. Преувеличавате. Искам да остана сам…
— Без възражения, моля — каза Дъглас.
И Колин Кинрос наистина млъкна, защото се чувстваше по-зле и от най-нещастното псе.
— Синджан, излез от тук. Колин е гол и присъствието ти го притеснява. Изпрати Хенри и Богс да ми помогнат да го облечем.
— И сам мога да се облека — заяви Колин.
Дъглас видя, че треската го изгаря, но се съгласи.
Не успя да се облече много добре, но поне го направи бързо. Ездата до дома на Шербрукови обаче се оказа истински ад, който Колин едва преживя. Той припадна, докато Хенри и Богс му помагаха да изкачи широкото стълбище.
Чак когато влязоха в спалнята за гости, Дъглас откри отворената четириинчова рана от нож в десния хълбок на Колин.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
— Трябва да починеш, Синджан. Вече наближава един след полунощ.
Синджан не искаше и за миг да отмести очи от заспалото му лице. Все пак погледна снаха си.
— Аз и така си почивам, Алекс. Искам да съм до него, когато се събуди. Винаги иска вода, нали знаеш.
Алекс отговори спокойно.
— Той е силен. Няма да умре. Вече не се тревожа за него. Опасявам се ти да не се разболееш.
— Сигурна ли си, Алекс?
— Да, сигурна съм. Вече диша по-леко, сама можеш да се убедиш. Лекарят каза, че ще се справи. Ще оживее.
— И въпреки всичко не искам да го оставя сам. Измъчва се от ужасни кошмари.
Алекс й подаде чаша чай и приседна до нея.
— Какви кошмари?
— Не знам точно. Но е много уплашен от нещо, и много объркан. Не зная дали е от нещо, което наистина съществува, или това е резултат от треската.
Колин чу гласа й. Звучеше равен и спокоен, но все пак в него се долавяше тревога. Искаше му се да отвори очи и да я погледне, но не можеше. Беше като вцепенен и ужасно се страхуваше. Отново бе видял Фиона. Тялото й лежеше проснато върху острите камъни в подножието на скалата. Беше мъртва. Стоеше до нея и я гледаше. Страхът отново нахлу в него. Опита се безуспешно да го прогони, но той не отстъпи и завладя съзнанието му. Умираше от ужас и страх от нещо, което не можеше точно да си спомни, от надвисналата над него несигурност. Той ли я беше убил? Не, по дяволите. Той не беше убил жена си. Не беше. Дори кошмарът не бе в състояние да му внуши, че е извършил подобно деяние. Някой го бе довел на това място, може би самата Фиона, която след това беше паднала от скалата. Но той не я беше убивал. Беше дълбоко убеден в това. Отдръпна се бавно от ръба на скалата. Крачка по крачка. Зави му се свят и се почувства странно чужд на самия себе си. Беше завел хора на мястото, където я намери. Никой не го попита какво се е случило, как е станало така, че Фиона лежи тридесет стъпки по-долу със счупен врат.
Но след това плъзнаха приказки, безкрайни приказки, които имаха далеч по-унищожителна сила от едно директно обвинение. Проклетите слухове и намеци витаеха непрекъснато около него. Но никой не му каза и дума. Това беше ужасно мъчително. Идваше му да крещи с цяло гърло, че е невинен, но как да обясни защо е бил горе, на ръба на скалата. Това беше нещото, което не знаеше и не си спомняше. Когато дойде в съзнание, вече беше там. Не можеше да открие причини защо е отишъл. Единственият човек, на когото разказа всичко точно така, както си спомняше, беше бащата на Фиона, главата на клана Макферсон. Той му повярва. Но това не беше достатъчно и никога нямаше да бъде. Чувстваше се виновен за това бяло петно в паметта му, което го терзаеше и преследваше неотстъпно. Нападаше го в съня му, когато беше най-уязвим. Тази вина не беше реална вина. Но той приемаше кошмарите за наказание, което трябва да понесе, като изкупление за греховете си.
Сега Колин се мяташе в леглото, задушаваше се от стенания. Раната от забития в хълбока му нож го изгаряше. Синджан скочи на крака и обхвана с ръце раменете му, опитвайки се да го успокои.
— Тихо, Колин. Всичко е наред. Това е само сън, нищо повече от един кошмарен сън. Призраците те тормозят само в съня ти. Нищо друго. Всичко е наред, повярвай ми. Не те лъжа. Аз съм при теб. Ето малко вода, пийни, ще се почувстваш по-добре.
Тя леко наклони чашата и той отпи. Задържа я пред устните му докато той сам не се отдръпна. Попи водата, потекла по брадичката му и тихо каза на снаха си.
— Капнах малко лауданум във водата. Ще му помогне да заспи и да отдъхне от тези кошмари.
Алекс нищо не отговори. Знаеше, че никой не е в състояние да я отдели от Дъглас, ако е болен. Затова само потупа Синджан по рамото и напусна стаята.
Дъглас все още беше буден. Той придърпа Алекс към себе си и я попита:
— Как е той?
— Много е зле. Измъчват го кошмари. Ужасно е, Дъглас.
— Не успя ли да убедиш Синджан да остави Финкъл да се грижи за него до сутринта?
— Не. Финкъл ще заспи и сигурно ще събуди горкия Колин с хъркането си. Разказвал си ми как по време на боен поход Финкъл те е събуждал дори след като си бил капнал от умора след дванадесетчасова битка. По-добре е Финкъл да се грижи за Колин през деня. Синджан е млада и здрава. Тя се нуждае да бъде до него. Остави я.
Дъглас въздъхна и каза:
— Животът е пълен с изненади. Забраних му да идва у дома, макар да бях твърдо убеден, че двамата пак ще се срещнат. По дяволите! Можеше да умре, ако Синджан не бе се решила да отиде в квартирата му. Аз съм виновен. Тя нали не знае за раната?
— Не. Но те предупреждавам, ако не престанеш да се упрекваш за нещо, за което нямаш никаква вина, ще пиша на Райдър и ще настоявам да пристигне веднага и да ти тръсне един здрав бой, за да дойдеш на себе си.
— Ха! Райдър никога не би го направил. Освен това аз съм по-едър от него. Ще го надвия.
— О, но тогава ще си имаш работа със Софи.
— Само мисълта за това ме ужасява!
— Надявам се, че не възразяваш срещу това, че тя и Райдър не могат веднага да пристигнат в Лондон. След като двете деца са толкова зле наранени от падането в плевнята, няма да им бъде особено весело да
