Съдби в окови

помисли за това, че бъдещата му съпруга е готова да направи едва ли не всичко, само и само да получи това, което иска. Ще трябва да внимава с нея.

— Харесваш ли пижамата ми?

— О, да. Мека е и ухае на теб.

Той не каза нищо повече. Тя продължи.

— Така, както си облечен с нея, си представям, че ме докосваш навсякъде…

В десет часа сутринта на следващия ден Колин и Синджан бяха венчани от един презвитериански свещеник, приятел на чичото на Колин — Теди, а не на баща му, който, както Колин й обясни, бил грешник във всяко отношение и съвършен негодник. Преподобният Макколи, останка от далечното минало, беше надарен с много повече коса от всеки друг старец на този свят, но най-вече се отличаваше с бързината, с която раздаваше брачни свидетелства и произнасяше речи, но в случая точно това беше най-важното. Когато ги обявиха за лорд и лейди Ешбърнхам, Синджан се втурна напред и каза:

— Най-после свършихме тази работа. Сега да предложа ли на братята си да видят брачното ми свидетелство?

— Не. Почакай. Искам да те целуна.

Тя застина в очакване на целувката.

— Ах! — той нежно обхвана брадичката й с ръка и повдигна лицето й към себе си. — Вече не си така настървена да те обезчестя, нали? Всичко беше игра. Но защо? — той се наежи и стисна брадичката й. — Сега разбирам. Толкова се тревожеше снощи Дъглас и Райдър да не разберат, че още не сме женени. Искаше да ме защитиш, нали? Искаше зестрата ти да премине в моите ръце.

— Не — каза тя. — Не е само това. Можех да съзерцавам голото ти тяло до самата си смърт. Дори ходилата ти са красиви.

— Винаги успяваш да ме изненадаш, Джоан. Понякога това ми харесва. Но не е толкова просто да лежиш гол в леглото и някой да те съзерцава. Ти какво ще направиш, ако си гола, а аз съм се надвесил над теб, готов да те сграбча?

— Не знам. Може би ще затворя очи. На пръв поглед е страшно, но не и противно все пак, поне не с теб.

Той се засмя.

— Бих искал още сега да направя нещо по този въпрос. Или най-много през следващия час. Но братята ти са тук и не мисля, че Дъглас ще приеме за любезно да те метна през рамо и да те понеса към спалнята. Остава да чакаме до довечера, Джоан. Тази вечер.

— Да — съгласи се тя и се надигна на пръсти с леко отворени устни. Той я целуна с леко докосване, както се целува леля, и я пусна.

Площад Аботсфорд беше само на петнадесет минути пеша от църквата, в която преподобният Макколи ги венча. Колин тъкмо беше казал на Синджан да спре и й показваше един стар паметник от времето на Джеймс IV, когато внезапно се чу свистене и един каменен отломък профуча досам главите им и поряза бузата на Синджан. Само миг преди това тя беше минала пред Колин и се бе навела да прочете полуизтрития надпис. Подскочи от удара и веднага се хвана за бузата.

— Какво беше това?

— О, Боже — извика Колин и я блъсна на земята, като я покри с тялото си.

Минувачите ги поглеждаха с любопитство и отминаваха. Само един мъж пристигна запъхтян и се спря при тях.

— Някакъв мъж стреля по вас — каза той и се изплю на земята от възмущение. — Видях го отсреща до галантерията. О, госпожо, добре ли сте?

Колин помогна на Синджан да се изправи. Тя притискаше с ръка бузата си и между пръстите й се процеждаха капчици кръв. Колин изпсува.

— О, дамата е ранена. Елате у дома, живея наблизо, на „Клеборн Стрийт“.

— Не, господине. Благодаря ви. И ние сме наблизо — на площад Аботсфорд.

Синджан стоеше онемяла от уплаха й недоумение и слушаше как двамата мъже разменят имената и адресите си. Колин възнамеряваше по-късно да се види и разговаря със свидетеля. Някой беше стрелял по нея. Това беше невероятно. Не й се вярваше. Все още не изпитваше болка, но усещаше мократа, лепкава кръв между пръстите си. Не й се искаше да я види и затова продължаваше силно да притиска ръка към раната.

Колин се обърна навъсен към нея. Без да продума, той я взе на ръце.

— Отпусни се и сложи глава на рамото ми.

Тя го послуша.

За лош късмет и на двамата, Райдър и Дъглас току-що се бяха върнали, когато Колин я внесе на ръце в къщата. Нямаше как да скрият кръвта, която още се стичаше между пръстите й. Настана врява, в която се редуваха обвинения, въпроси и викове, докато най-накрая Синджан успя да се вреди и спокойно да заяви.

— Дъглас, Райдър, стига де. Паднах, това е всичко. Просто паднах като една тромава глупачка и си нараних бузата. Знам, че е тъпо, но поне Колин беше с мен и ме донесе дотук. А сега, ако вие двамата млъкнете за миг, бих искала да видя дали сериозно съм се наранила.

Разбира се братята й не млъкнаха. Отведоха Синджан в кухнята, точно както тя бе направила с Колин в лондонската къща на Шербрукови, за да види той сцепената си устна. Забеляза, че той не е забравил за този случай. Настаниха я върху един стол и й заповядаха да не мърда.

Дъглас веднага нареди да му донесат топла вода и сапун, но Колин грабна чистата кърпа от ръцете му и заяви.

— Махни си ръката, Джоан, и ме остави да погледна раната.

Тя затвори очи и не издаде нито звук, когато той докосна драскотината с мократа кърпа и изтри кръвта от лицето й. Слава Богу парчето камък само леко я беше ожулило. Кожата бе малко разцепена и той почувства облекчение, защото братята й се бяха надвесили над него и внимателно следяха всяко негово движение, готови, както му се струваше, да го разкъсат на парчета, ако не направи нещо така, както те биха го направили.

— Дребна работа — каза Колин.

Райдър го отмести встрани и заяви.

— Доста странно ожулване, Синджан, но мисля, че няма да ти остане белег. Ти как смяташ, Дъглас?

— Хич не ми прилича на ожулване. По-скоро нещо е профучало край бузата й с голяма скорост и я е порязало. Ще кажеш ли как се сдоби с тази рана, Синджан? Нали не мислиш, че ще повярвам на нелепите ти обяснения, че си паднала?

Без за секунда да се подвоуми, Синджан се свлече в ръцете на Колин и простена.

— Толкова боли. Съжалявам, Дъглас, но боли ужасно.

— Добре — каза съпругът й. — Аз ще се погрижа за това.

Докато Колин почистваше раната, Дъглас се мръщеше недоволно. Свъсеното му лице съвсем не се хареса на Синджан.

— Не се чувствам добре. Може и да повърна. Ужасно ми се гади.

— Раната е съвсем повърхностна — каза Дъглас и още повече се намръщи. — Би трябвало изобщо да не я усещаш.

— Така е — каза Колин, — но понякога едно незначително нараняване може да изцеди и последните сили на човек. Искрено се надявам да не повърнеш.

Прозвуча като предупреждение. Синджан веднага отговори.

— Стомахът ми се успокои, докато Колин говореше.

— Така е добре. Виж какво, Дъглас. Сестра ти е много изморена, предполагам, че вече си забелязал.

Тишината, която настъпи, беше застрашителна. Двамата братя изпиваха с погледи ту зет си, ту малката си сестра — тяхната малка невинна сестра, тяхната съвсем доскоро малка невинна сестра. Налагаше се да преглътнат голям залък. Не им беше лесно. Най-накрая Дъглас въздъхна дълбоко и