Съдби в окови

Скоро й стана ясно, че макар и графиня Ешбърнхам, местните хора се отнасяха с недоверие към нейната платежоспособност. В същото време обаче, не й се искаше да харчи от двестате паунда. Но хората си бяха прави — както изтъкна беззъбият дядо Горм — щом като старият господар бил принуден да продаде мелницата на Кинросови. Сега там живеел някакъв проклет търговец на железарски стоки, който се опитвал да се разпорежда с местното население. Мисис Ситън обясни по най-недипломатичния начин: Да, моята господарка е богата наследница. Тя е червива с пари и господарят се ожени за нея тъкмо за това. Думите й върнаха усмивките и ентусиазма на беззъбия Горм и останалите. Те купиха плат за нови дрехи на децата, за слугите и за Синджан. Купиха нови чинии за слугите, нови чаршафи и продължиха нататък с покупките по реда в списъка, който Колин никога нямаше да види. Какъв ден само беше това! Свършиха много работа и бяха удовлетворени.

Сега Синджан се извъртя на една страна в леглото. Беше изморена, но въпреки умората сънят й не идваше. Мислеше си за мелницата на Кинросови. Беше помолила Мърдок Дребосъка да я заведе там. Видя красива къща с прекрасни градини още от седемнадесети век и стара мелница, чието колело като че ли всеки миг щеше да се завърти от водите на бързия поток. Тя стоеше там и съзерцаваше малките зарибени езерца, изящните скулптури, майсторски оформените в причудливи форми, храсти, невероятно красивите розови градини и тържествено обеща пред себе си двамата с Колин да направят всичко възможно и да върнат мелницата отново на семейството. Техните деца и внуци заслужаваха да бъде възстановено наследството им.

Ужасно й липсваше Колин. От друга страна, той сякаш въобще не бързаше да се върне при нея. Най- после се бе примирила с това, че мъжете трябва да спят с жени и всичко й се видя много просто. Просто не трябваше само да се целуват, а и да влизат в тялото на жената и да освобождават в нея своето семе. Въпреки че той сякаш не бе останал особено доволен трите пъти, когато нея я боля толкова много, особено след като язди на следващия ден. Само да можеше да го убеди, че по веднъж ще му бъде достатъчно, нямаше да й е трудно да понесе това. По един път всяка вечер? По един път на седмица? Не разбираше от тези неща. Зачуди се колко ли често братята й Дъглас и Райдър правят любов със своите жени. Защо, но дяволите, беше пропуснала да разговаря с Алекс и не й бе задала откровено някои въпроси? О, тя добре знаеше защо. Мислеше си, че знае всичко. Беше прочела до една древногръцките пиеси в библиотеката на Дъглас, а те все пак не бяха свенливи по отношение на плътските въпроси.

По дяволите. Тя си представи Дъглас и Алекс, които винаги се докосваха и горещо се целуваха, когато мислеха, че никой не ги гледа. Райдър и Софи правеха същото. Райдър се смееше, докато милваше Софи и се закачаше с нея, дори когато докосваше ушите й. Тя би искала и Колин да прави тези неща. Но той не ги правеше. Защо не беше попитала Алекс? Освен това Алекс беше много дребна и доста по-слаба от Синджан, а Дъглас беше едър колкото Колин. Направо не проумяваше как Алекс понася всичко това. По дяволите.

Тя въздъхна и се обърна по гръб. В този миг долови някакъв шум. Отвори широко очи и се взря в мрака по посока на шума. Чу как нещо сякаш драска. Сигурно си въобразяваше. Къщата беше много стара. Всички стари, постройки издават особени, необясними шумове и скърцания. Затвори очи и се сгуши в леглото.

Отново чу същия шум, този път малко по-силен. Чуваше се дращене, сякаш нещо се бе заклещило в ламперията и драпаше да се измъкне. Плъх. Не беше възхитена от подобна възможност.

Звукът спря, но Синджан остана напрегната в очакване да започне отново. И наистина започна този път още по-силно. Освен дращенето се чуваше още някакъв шум, който звучеше като фон на другия. Сякаш нещо се влачеше по пода. Нещо като тежка верига, която бавно се провлачва по дървения под, но звукът беше странно приглушен.

Синджан подскочи в леглото. Това беше абсурд!

След това чу стенание — далечно, пронизително, човешко стенание, от което кожата й настръхна. Сърцето й лудо запрепуска. Напрегна очи да различи някаква фигура в мрака, но не видя нищо. Трябваше да запали свещ. Протегна ръка към нощната масичка, за да вземе кибрит, но без да иска го събори на пода.

Стенанията изведнъж секнаха. Спря и дращенето. Но веригата продължаваше да се тътрузи бавно но пода и явно се приближаваше, защото се чуваше все по-силно, макар все така приглушено. Вече беше в спалнята.

Синджан изпита истински ужас. Ако викът не бе заседнал в гърлото й, щеше да изкрещи. В най- отдалечения ъгъл на спалнята заблещука слаба светлина. Мъждукаше едва-едва и беше толкова бяла, тънка и бледа, че приличаше на дим. Тя впи очи в този лъч светлина и едва не си глътна езика от страх.

Стенанията се подновиха и изведнъж веригата се удари силно в някого или в нещо. Чу се вик, като че ли наистина веригата се бе стоварила върху човек.

Мили Боже, помоли се тя. Не можеше повече да стои в леглото и да трепери като глупачка. Страхуваше се да го напусне, но си наложи да го направи. Опипа с ръка пода за кибрита. Кутийката се бе търкулнала някъде и не можа да я намери. Беше застанала на ръце и колене, когато отново чу стенанието — силно, пронизително, изпълнено с болка. Синджан се смрази. После запълзя към края на подиума. Не смееше да се отдели от пода. Когато стигна края, подаде глава оттатък ръба. В далечния ъгъл светлината заблестя по- ярко. Изглеждаше много особено — едва мержелееше, а в същото време беше и много бяла.

Изведнъж чу ужасен писък. Синджан едва не скочи на крака и не хукна навън. Косите й се изправиха. Цялата трепереше от неудържим ужас.

Също така изведнъж светлината изчезна. Ъгълът на стаята отново потъмня. Не се чуваха повече стенания.

Тя изчака. Започна да й става толкова студено, че вече не трепереше от ужас, а от студ. Продължи да чака с изопнати до скъсване нерви.

Нищо. Никакво дращене. Нищо друго.

Синджан бавно се надигна и придърпа одеялата от леглото. Зави се с тях и се сви на подиума. Накрая заспа.

На следващата сутрин мисис Ситън я намери на същото място, на което бе заспала. Синджан погледна с недоумение надвесилата се над нея жена, която непрекъснато повтаряше.

— Ох, ох, как сте пострадала, миледи! Ох, ох!

Синджан бе измръзнала и схваната от дългите часове, прекарани на пода, но не беше наранена.

— Мисис Ситън, ох, помогнете ми да стана, моля ви. Да, благодаря. Сънувах някакъв ужасен кошмар и сигурно от страх съм се търколила на пода.

Мисис Ситън вдигна дебелата си черна вежда и й помогна да стане.

— Ей сега ще се оправя. Ако Ема ми донесе малко вода да се измия, скоро ще мога да сляза в салона.

Мисис Ситън кимна и се запъти към вратата на спалнята, после промени посоката, спря и заби очи в пода.

— Ох какво е това, за Бога?

Икономката се намираше в далечния ъгъл на спалнята.

— Кое какво е? — гласът на Синджан прозвуча пискливо и дрезгаво.

— Това — каза мисис Ситън, като сочеше пода. — Прилича на тиня от Кравешкото блато — гъста, черна и миризлива кал. О, дори има дребни буци… — гласът й секна и тя отстъпи крачка назад. — Майка ми все казваше, че дяволът има пръст в таз работа — мисис Ситън, която иначе говореше безупречен английски, сега заприказва с подчертан шотландски акцент. Скоро обаче се съвзе и замислено каза. — Как се е озовала тук? Божичко, това блато никак не е близо до Вер — погледна малко особено Синджан и сви рамене. — Няма значение. Ще изпратя някой да го почисти.

На Синджан не й се искаше да види калта отблизо, но я погледна. Беше отвратително. Като че ли нещо или някой беше изсипал това на пода или… го беше довлякъл може би с верига.

Наистина се справиха отлично, помисли си тя, като стъпи във ваната. Наистина отлично.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА