Съдби в окови

Синджан се озова сред четирима мъже, които разговаряха на висок глас на език, който въобще не беше английски. Бяха свалили огромния полилей и ръждясалата верига, на която висеше. Сега, преди жените да почистят с вода кристалните висулки, те остъргваха натрупаната от години мръсотия.

Тя им каза нещо, усмихна се и продължи към малката столова, към която беше тръгнала и която се наричаше Вътрешната господарска стая. Спря, за да види леля Арлет, която гълчеше една от прислужниците, коленичила с четка в ръка върху мраморния под на огромния готически вестибюл.

— Няма да допусна това, Ани. Ставай и се махай оттук!

— Има ли някакъв проблем? — спокойно попита Синджан

Леля Арлет се изви рязко към графинята и отговори.

— Не одобрявам нищо от това, което става тук, моето момиче. Погледни я само какво прави! Тези мраморни плочи от години са си такива.

— Да, и горката Ани сигурно си е превързала колената, за да издържи толкова време в това положение.

— Вече ви казах, че не принадлежите на този дом млада госпожо и имах предвид точно това. На всичко отгоре имате нахалството да пилеете господарските пари за глупости.

— О, не — отговори с усмивка Синджан. — Харча само мои собствени цари, уверявам ви.

— На мен ми харесва, лельо — Сирена се носеше надолу но стълбите, копринената й рокля в нежен светлосин цвят се вееше и тя още повече приличаше на заблудена принцеса след последния път, когато Синджан я бе видяла.

— Какво разбираш ти? Ти, която нищо не правиш, a непрекъснато получаваш. Погледни се само! Ти си луда!

— Какво да се гледам, лельо? Изглеждам прекрасно. Огледалата не лъжат. Ти си стара и ми е ясно, че е съвсем нормално да завиждаш. А сега, скъпа Джоан, как бих могла аз да помогна?

— Много мило от твоя страна, Сирена. Защо не дойдеш във Вътрешната господарска стая да обсъдим това, докато закусваме?

— О, сега не ми се закусва. Мислех да набера малко лилави магарешки тръни. Нали знаеш, че емблемата на Шотландия е магарешки трън?

— Не знаех.

— Така е. Когато викингите слезли на нашия бряг с намерение да изнасилват и плячкосват, един от тях стъпил на магарешки трън и изревал от болка. Това вдигнало на крак келтите и те успели да избягат от врага.

— Бабини деветини! — каза леля Арлет и добави под носа си. — Защо не отидеш да седнеш под някое самодивско дърво?

— Много нелюбезно от твоя страна, лельо! Но дори и да го направя, нищо няма да стане. С всеки изминал ден ставам все по-силна. Сигурно знаеш, Джоан, че аз съм магьосница, но добра магьосница. Ще разговарям с теб по-късно — тя се понесе навън през масивната входна врата, като си тананикаше някаква мелодия.

— Какво е това самодивско дърво? — попита Синджан и забеляза, че дъхът на Ани секна.

— Нищо особено.

— Добре. А сега, лельо Арлет, ти ще бъдеш любезна и ще оставиш Ани на мира. Искаш ли да закусим заедно?

— Ще освободя това място от твоето присъствие — заяви леля Арлет с най-злобния глас, който Синджан беше чувала някога. След това се фръцна и бързо напусна вестибюла, но не излезе навън, както направи Сирена, а се качи горе. Какво ли можеше да съсипе там? Нищо, помисли с облекчение Синджан.

— Когато се измориш, Ани, моля те иди в кухнята и опъни крака. Готвачката е приготвила пълни кани с кафе и чай за всички и се надявам, че има огромен поднос с бруни — Синджан премлясна, когато назова тези вкусни джинджифилови бисквити от овесено брашно.

— Благодаря, миледи.

Синджан се усмихна, дочула шума откъм стълбището, където работеха дърводелците. След като стегнеха централното стълбище и укрепяха перилата, те щяха да се заемат със стълбището към залата на менестрелите. След това им предстоеше стълбата в северната кула. Работата напредваше бързо и Синджан напусна вестибюла със задоволство.

Влезе във Вътрешната господарска стая и се зарадва, когато видя на масата Дулчи, а от двете й страни Филип и Дахлинг.

— Добро утро, Дулчи, добро утро, деца.

Дулчи каза:

— Добро утро и на вас, миледи. Филип, недей да се мръщиш така. Ще ти останат бръчки по челото за цял живот. Дахлинг, престани да мажеш яйцето си по покривката!

Още една нормална закуска, помисли Синджан, припомняйки си закуските с децата на Райдър. Лудница, същинска лудница.

Тя си взе храна от поставените върху страничния бюфет блюда и зае мястото на Колин, тъй като то беше най-близо до децата.

— Това е татковият стол.

— Да, гравиран е много красиво. Освен това размерът му съответства на баща ти.

— Ти си чужда на това място.

— Ти си чужда тук — добави Дахлинг.

— Но аз съм съпруга на баща ви. Къде другаде ми е мястото, ако не тук, във Вер?

Този въпрос затрудни Дахлинг, но не и Филип.

— Сега, след като татко вече е взел парите ти, може да отидеш в манастир.

— Господарю Филип!

— Но аз не съм католичка, Филип. Какво да правя в манастира? Не зная нищо за разпятието на Христа, за утринните молитви и изповеди.

— Тогава върви във Франция и стани кралица.

— Това е по-приемливо, Дахлинг, но за нещастие в момента във Франция няма кралица, а има императрица, която се нарича Джозефин и е съпруга на Наполеон — и двете деца се оказаха в безизходица. — Кашата е много вкусна, сигурно заради пресния овес. Много обичам с кафява захар.

— По-хубава е с бучка масло — каза Филип.

— Така ли? Тогава утре ще опитам с бучка масло — тя преглътна последната лъжица кажа, въздъхна от удоволствие, отпи от кафето и съобщи. — През последните дни работих много усилено. Реших тази сутрин да се наградя и вие ще бъдете моята награда. Ще отидем, заедно на езда и вие ще ми покажете околността.

— Боли ме коремчето — каза Дахлинг, улови се за стомаха и започна да пъшка.

— Тогава трябва да пиеш водна детелина, Дахлинг.

— Аз ще дойда с теб — заяви Филип и смигна заговорнически на сестра си.

На Филип му трябваха по-малко от два часа, за да я зареже сама на възвишенията Ламонд. На Синджан пък й потрябваха още три часа да се добере до замъка. Но следобедът в никакъв случай не беше загубено време за нея. Тя срещна пет селски семейства и пи пет различни вида сайдер. Сред селяните попадна на мъж, който знаеше да пише — казваше се Фрескин — и по този повод имаше паче перо и няколко листа хартия. Синджан ги използва, за да започне списък с имената на новите си познати и нещата, от които имаха нужда. Жената на Фрескин не можа да скрие уплахата от лицето си, когато мъжът й каза, че са останали с много малко зърно. Имаха нужда и от крава и две овце, но зърното им беше жизнено необходимо.

Дори някой от мъжете, жените или децата да я бе съжалил заради факта, че се е озовала тук единствено заради тлъстите суми пари от наследството си, всички бяха достатъчно любезни да не го кажат гласно. Синджан започна да привиква с местния диалект. Освен чуждите на английския език думи, селяните изяждаха някои звуци, от което се получаваше един напевен изговор. Тя разбра, че сладичка