Съдби в окови

съпруга на шотландски диалект означава клюкарка. Жената на Фрескин сигурно беше сладичка съпруга.

Тъй като времето беше чудесно, тя остави кобилата си да препусне в лек галоп по плавните хълмисти възвишения и през горичките от лиственици, борове, брези и ели. Пи вода с шепи направо от Лок Левън. Беше толкова студена, че устните й изтръпнаха. Остави коня сам да избира пътя сред елите и той без малко не я завлече в едно торфено блато. Поведе кобилата в бавен ход към голите хълмове на изток. В крайна сметка, когато се прибра във Вер беше капнала от умора и беше много доволна от разходката.

Почина си на възвишението, където двамата с Колин бяха спрели неотдавна. Замъкът Вер изглеждаше все така приказен, дори може би още повече, след като тя се чувстваше вече част от него. Напомни си, че трябва да купи плат, от който да ушият знамена за четирите кули. Може би дори щеше да може да открие някоя прелестна девойка със златни коси, която да пожелае да стои на някой от прозорците на кулата и да сплита и разплита косите си.

Въздъхна и в този миг забеляза Филип, изправен до масивните готически порти, явно за да я изчака.

— Ах, господарю Филип, как добре ме нареди! Чудесно, нали! Почакай само да отидем на гости в моя дом в Южна Англия. Тогава аз ще те оставя да се луташ из яворовата гора. Но ще ти направя пътечка от трошички хляб, за да не се загубиш.

— Знаех, че ще се върнеш.

— Разбира се, че ще се върна. Нали тук живея.

Филип ритна някакво камъче с протритото бомбе на обувката си и каза:

— Следващия път ще се постарая по-добре.

Тя не се престори, че не го е разбрала. Засмя се и разроши красивата му гъста черна коса — същата като на баща му.

— Не се съмнявам в това, но чуй и запомни какво ще ти кажа — моето място е тук и е по-добре да свикнеш с това. Не си ли съгласен?

— Дахлинг е права. Ти си грозна.

Синджан лежеше будна в леглото и гледаше към почернелия таван. Беше минала повече от седмица, без да получи някаква вест от Колин. Тя се безпокоеше, не — беше ядосана. Всички готически стаи бяха приведени в изряден вид и почти всичките й двеста паунда бяха похарчени. Изкушаваше се да отиде до Единбург, но не за да дебне мъжа си, а за да вземе още пари. Хората, които работеха за нея, без съмнение заслужаваха пари за труда си, а не обещания.

Дърводелците бяха готови да се преместят в северната кула. Може би трябваше да изчака Колин, може би беше редно той да наглежда ремонта. Да върви по дяволите. Не заслужаваше подобна чест. Тя се обърна на една страна, след това отново се изтегна по гръб и въздъхна.

Днес й направиха първата визита — местен благородник със съпругата си, които бяха дошли да видят заможната наследница, спасила графа, който бе изчезнал някъде.

Случайно чу леля Арлет да казва.

— Това е огромно бреме за всички нас, Луиза. Може да е богата, но й липсва елементарно възпитание и няма никакво уважение към по-възрастните. Раздава заповеди наляво и надясно, без да ми обърне капчица внимание.

Сър Хектор Макбин се оглеждаше във всички посоки с нарастващо одобрение и с не по-малко удивление.

— Струва ми се, че заповедите й са свършили добра работа, Арлет. Всичко дъха на чисто. Луиза, виж полилея само. Кълна се, че всеки път, когато минавах под това огромно чудовище, умирах от страх. А сега блести от чистота и сякаш виси на нова верига.

Ето това е удобният момент да вляза, помисли Синджан, като пооправи полите на единствената си рокля, и го направи със сияйна усмивка.

Визитата премина чудесно. Филпот, облечен в новата си униформа в яркосиньо и бяло, поднесе кнедлите — специалитет на готвача, които сигурно бяха най-вкусното нещо на този свят. Филпот изглеждаше величествен като крал Джордж III в някой от по-добрите му дни и точно толкова любезен.

Леля Арлет като че ли всеки миг беше готова да започне да съска. Синджан й подаде една кнедла с думите.

— Яйчният сос не може да се сравни с нищо. Нали е много вкусен, лельо?

Леля Арлет беше смаяна. Дори не можеше да кимне.

Макбинови бяха симпатични и изглеждаха искрени в добрите си чувства към Колин. Когато се приготвиха да си тръгват, лейди Луиза се усмихна на Синджан, потупа я по рамото и тихо й каза:

— По всичко личи, че си оправно момиче. Тук, в замъка Вер има много странни неща, носят се и ужасни слухове, но мисля, че ти ще поставиш нещата на мястото им, без да обръщаш внимание на приказките, защото те — разбира се — са глупости.

Каквото и да означава това, помисли Синджан, тя трябва да благодари на жената. Остана на стъпалата на входа и махна с ръка за довиждане. Леля Арлет каза:

— Мислиш се за много по-добра от останалите. Е, надявам се, че Луиза успя да надникне зад фасадата ти. Сега ще каже на всички, че ти си една фукла, невиждано парвеню, което…

— Лельо Арлет, аз съм дъщеря на граф. Ако мислиш, че при тези обстоятелства бих могла да бъда парвеню, явно се нуждаеш от допълнително образование. Престани, ако обичаш, с изобличителните си речи, защото имам много работа — тя се обърна, без да даде възможност на Арлет да издума нещо в отговор. — Дахлинг, ела тук, скъпа, трябва да ти премерим роклята.

Предната вечер в леглото на Синджан имаше змия — дълга и черна, която се виеше неистово и търсеше къде да се скрие. Синджан премигна, като я видя, но след това се усмихна. Уви внимателно около ръката си горката живинка и слезе долу, за да я пусне на свобода да скрие в избуялите градини.

Чудеше се какъв номер ще й погодят тази вечер. Не й оставаше много време да разбере. Оказа се, че са и подготвили ново представление с призрака. Наистина бяха талантливи актьори и тя се усмихна в тъмнината като произнесе силно, с треперещ глас.

— Мили Боже! Недей да идваш отново. Остави ме призрако! Моля те, остави ме.

Духът изчезна малко след това и Синджан беше готова да се закълне, че дочу сподавен кикот.

Колин извика нейното име още докато изкачваше очуканите стъпала на замъка, но го посрещнаха Филип и Дахлинг. Дахлинг обви ръце около краката му и занарежда колко подла, лоша, грозна и зла била Синджан. Филип не се включи в агитката. Колин стисна в прегръдките си и двете деца и ги попита къде е Джоан.

— Джоан? — попита безразлично Филип. — О, тя се намира едновременно навсякъде. Прави всичко. Никого не оставя на мира. Направо не се търпи, татко.

В следващия миг се появи леля Арлет, добра се възможно най-близо до ухото му и изсъска, че момичето за което бил принуден да се ожени, непрекъснато раздавало заповеди на всички и съсипвало всичко, и най-вече какво е необходимо да направи той, за да сложи край на всичко това. Липсваше само Сирена, но още в следващия миг се появи и тя.

— Радвам се, че се върна — поздрави го тя с нежния си глас, при което веждата на Колин скочи нагоре с цял сантиметър.

— Всички вие, Дахлинг, махни се от крака ми! Филип, отведи сестра си оттук. Къде ли? Където искаш, не ме интересува. Арлет, изчакай един момент, ако обичаш. Къде е Джоан?

— Тук съм, Колин.

Той вдигна поглед и я видя да слиза по широкото стълбище. Беше облечена в нова рокля от прост бледожълт муселин, която съвсем не беше изискана, а беше от тези, които носят селските моми, но на Джоан й стоеше изключително елегантно. Беше му липсвала. Беше мислил за нея много по-често отколкото му се искаше, и се бе прибрал у дома, за да я види, преди да свърши всичко, което трябваше да направи. Да, помисли той, тя наистина е прекрасна. Нямаше търпение да свали тази рокля, за да я целува и има. В следващия миг обаче той помириса въздуха и всичките му приятни представи изчезнаха. Пчелен восък и лимон. В съзнанието му нахлуха спомени от времето на майка му и той отново подуши въздуха, защото