Съдби в окови

просто не можеше да повярва, че това е възможно.

След това се огледа. Това, което видя, го накара изумено да премигне. Никъде нямаше и петънце, не че преди беше забелязвал каква страхотна мръсотия цареше навсякъде. Но сега се сети, че е било така. Да, сети се.

Полилеят беше като нов, мраморният под беше толкова излъскан, че фигурата му се отразяваше в полираната повърхност. Не каза нищо. Беше зашеметен. Отиде в салона, след това във Вътрешната господарска стая. Имаше нови пердета, които приличаха на старите. Но не бяха същите. Не бе възможно килимите да са нови, а в същото време техните сини и червени багри сякаш грееха на следобедната светлина.

— И на мен ми е приятно да те видя, Колин.

Той погледна към жена си, видя присвитите й устни и приглушено каза:

— Виждам, че си имала много работа, Джоан.

— О, да, всички имахме. Обърни внимание на пердетата, Колин. Нови са, но намерих същия плат. Можеш ли да повярваш, че манифактурата в Денди продължава да произвежда все още същия плат? Работят този десен близо петдесет години! Чак да не повярваш!

— Харесвах пердетата такива, каквито бяха.

— О? Имаш предвид, че ти е харесвал прахолякът и натрупаната с години мръсотия по пода?

— Тези килими изглеждат странни.

— Разбира се, че изглеждат така. Те са чисти. И вече от тях не се вдигат облаци прах при всяка стъпка.

Той отвори уста да й отговори, но тя го изпревари.

— Нека да позная — харесвал си ги такива, каквито са били.

— Да. Както казах, ти си имала много работа и си свършила все неща, които не одобрявам.

— Да не би случайно да трябваше да се изтегна в някое удобно кресло и да чета романите, които ги няма в мухлясалата ти стая, наричана от теб библиотека, и да ям бруни?

Той забеляза, че стоят на три крачки разстояние един от друг, но не пристъпи напред. Имаше право да е ядосан и сърдит. Трябваше да я накара да разбере това и да му се извини.

— Длъжна беше да изчакаш да се върна. Специално те помолих да съставиш списъци, които да прегледам, и след това щяхме…

— Татко, тя е лоша и жестока с Филип и мен! Дори ме накара веднъж цяла сутрин да стоя в стаята, а времето навън беше чудесно.

— Дори и с децата ми, Джоан? — Колин сведе поглед към дъщеря си. — Върви при Дулчи. Искам да разговарям с втората ти майка.

— Не я искаме тук. Нали ще й кажеш да не ни бие вече?

Синджан погледна смаяна малкото момиченце, след това избухна в смях.

— Това наистина е доста добре, Дахлинг. Истински оръдеен изстрел, Доста добре.

— Тръгвай, Дахлинг. Ще обсъдя този въпрос с Джоан. О, лельо Арлет, и ти ли си тук? Моля те да ни оставиш и затвори вратата. Разговарям със съпругата си.

— Нали ще й кажеш да престане да съсипва всичко, Колин? В края на краищата ти си този, който е господар, съпруг, граф, а не това момиче тук. Не тя, а ти си този, който отговаря за замъка Вер. Нали ще се погрижиш тя да…

— Прати я в манастир! — извика Дахлинг и изчезна зад вратата.

Арлет само кимна и се оттегли. Затвори много внимателно вратата след себе си. Останаха сами насред безупречно почистения и излъскан салон на Кинросови. Дори изпочупените стари мебели имаха приятна патина, но в този миг Синджан не обръщаше внимание на никое от постиженията си. Беше го насочила изцяло върху своя съпруг. Той сигурно нямаше да повярва на драматичните изпълнения на Дахлинг, сигурно…

— Била ли си децата ми?

Тя впи очи в него. Беше толкова красив, че сърцето й забързваше ритъма си само като го погледнеше, но сега й изглеждаше непознат — един красив непознат, когото й се искаше да удари.

— Била ли си ги, Джоан?

Беше пълен абсурд, беше направо смешно. Трябваше да сложи край на това и то веднага. Бързо отиде до него, обгърна с ръце врата му и се повдигна на пръсти.

— Ужасно ми липсваше — каза тя и го целуна. Устните й бяха напрегнати и топли. Той не отговори на целувката й. Хвана рязко ръцете й и ги свали от врата си.

— Нямаше ме тук почти три седмици. Върнах се, само за да те видя и да се уверя, че си жива и здрава, че проклетите Макферсонови не са се опитали да ти причинят някакво зло. Не можах да открия този мръсник Роби Макферсон в Единбург. Крие се от мен проклетият страхливец. Разбира се ако се беше случило нещо лошо, щях веднага да науча, но исках да дойда и лично да се уверя, че всичко е наред. А ти се чувстваш като кралица в замъка, нали? Бързичко си започнала да се разпореждаш и си правила всичко, каквото си пожелала. Пренебрегнала си ме.

В думите, които той сипеше върху нея, тя почувства тежко обвинение. Не беше свикнала да я огорчават до болка по този начин. Погледна го и простичко каза:

— Направих това, което сметнах за добре.

— Ти си твърде млада, за да се доверяваш само на себе си.

— Това е нелепо и ти добре го знаеш, Колин. О, Сирена е дошла. Сигурно да те целуне отново. Искаш ли да продължиш нравоучителната си проповед в нейно присъствие? Мога да повикам леля Арлет и децата да се върнат, ако желаеш? Може би ще успеят да сформират малък хор и да ти изпеят жалба за моите прегрешения. Не? Добре тогава, ако искаш, можеш да отидеш в стаята си в кулата. Също така, имаш възможност още сега да излееш цялата си злоба върху мен.

Тя се завъртя на пета и се втурна навън. Точно като някой младок, помисли той и стисна челюст. Походката й бе почти напълно лишена от женственост. Въпреки това той добре знаеше какво представлява всъщност. Сви отпуснатите си покрай тялото ръце в юмруци, последва я и каза:

— Щеше да бъде добре, ако беше направила опит да се сприятелиш с децата. Виждам, че те все още те смятат за натрапница, а и ти самата ги харесваш точно толкова, колкото и те теб.

Тя не се обърна, а подхвърли през рамо.

— Говори по-високо, Колин. Децата копират своето поведение от родителите си. Навярно знаеш това.

Той млъкна. Вървеше по петите й, докато стигнаха северната кула. Веднага долови мириса на пчелен восък и лимон и разбра, че тя беше имала наглостта да се разпорежда с неговия кабинет така, както тя си иска — точно както и с целия замък. Избърза напред и като видя ремонтираното стълбище пред себе си, каза:

— Не исках да бъде поправено по този начин. Какво, по дяволите, си направила!

Тя се намираше три стъпала пред него, когато се обърна и му отговори.

— О! И как искаше да бъде, Колин? Може би си имал желанието да разположиш стълбите диагонално? Или пък да изградиш под всяко стъпало по една килия, в която да попадне всеки невнимателен посетител, запътил се към кабинета ти?

— Нямаш право да се бъркаш в моите работи. Бях те предупредил да не го правиш.

Той не каза нищо повече. Заизкачва бързо стъпалата и преди да я отмине, почти се притисна в нея, защото стълбището беше много тясно. Отвори обкованата с месинг врата на кабинета. Лъхна го мирис на свежест и някакъв аромат. Това вече беше повече, отколкото можеше да понесе. Застана в средата на овалната стая и впи очи във вазата с пресни рози върху бюрото си. Рози, за Бога, това бяха любимите цветя на майка му. На всичко отгоре техният аромат бе примесен с тръпчивия мирис на лимон.

За миг затвори очи, после каза:

— Вие сте надхвърлила всякакви граници, госпожо.

— Нима? Може би предпочиташ мръсотията? Предпочиташ книгите ти да продължават да изгниват? Сигурно ти е добре известно в какво състояние ги остави? Рафтовете, върху които бяха натрупани, бяха изгнили от дървояди и гъмжаха от буболечки и един Бог знае още от какво. Скоро щяха да се разпаднат.