Той я последва. Всяка частица от него беше нащрек, готова за самоотбрана.
— Това е татковата спалня.
— Знам, влез.
Синджан освободи Ема, която лъскаше масивния гардероб. Изчака я да напусне помещението, отвори гардероба и зарови ръка в единия му ъгъл, откъдето измъкна кутия за шапки. Вдигна капака и каза:
— Погледни, Филип.
После извади дългокоса перука и бяла рокля. Помисли си, че сигурно момчето ще се срути на земята от страх, но той само пребледня и отстъпи.
— Спокойно, това е само костюм. Направих перуката от сурова вълна и козя козина. Двамата с Дахлинг се опитахте да ме изплашите с представлението на Перлената Джейн, което трябва да си призная, беше от висока класа. Първия път ме изплашихте направо до смърт. Реших да си отмъстя. Посетих те същата вечер, когато вашият призрак ми се яви за последен път.
Той я гледаше смаян.
— Ти ли си призракът, който ме погали по врата и ми каза да оставя Синджан на мира?
— Да.
Искаше й се да му каже, че съжалява много за това, че го е изплашила до смърт, но знаеше добре как би приело това едно честолюбиво момче.
— Защо татко те нарича Джоан?
При този въпрос тя премигна, после се разсмя.
— Той смята, че Синджан много прилича на прякор за мъж. Всъщност е точно така. Но освен това Синджан е и моето име, което аз харесвам страшно и с което съм свикнала. Ти искаш ли да ми казваш Синджан?
— Да, не звучи като име на някоя глупачка или на…
— Злобарка мащеха?
Той кимна, без да откъсва очи от перуката и бялата рокля.
— Откъде се досети, че не е била Перлената Джейн, а двамата с Дахлинг?
— По блатната тиня. Само по себе си това всява истински ужас, но придружено от веригите, стенанията и дращенето зад ламперията… идва малко пресилено, ако разбираш какво имам предвид. Освен това, за да се уверя, на другата сутрин попитах Дулчи какво сте правили през деня и тя ми каза, че сте излизали с Крокър и сте се отправили към Кравешкото блато.
— О!
— Не ти е необходим този пистолет, Филип.
— Бих могъл да го използвам, ако се наложи. А теб винаги ще те надмина в стрелбата.
Малките момчета, помисли си с възхищение тя, наистина са прелестни. Малките момчета стават големи мъже и като че ли въобще не се променят в това отношение.
— Съвсем сигурен ли си?
Въпросът й го върна към действителността.
— Не. Татко още не ме е научил.
— Е, значи двамата можем заедно да се научим на нещо. Макдъф каза, че скоро пак ще ни дойде на гости. Ако баща ти не се е върнал дотогава, може той да ни покаже как се стреля.
— Ти наистина ли стреляш с лък?
— Наистина.
— В южната кула има стара оръжейна. Там е пълно с най-различни старинни оръжия, включително лъкове и саби. За тях се грижи Крокър. Това му е хобито.
— Ти искаш ли да се научиш да стреляш с лък?
Той бавно кимна и очите му отново се стрелнаха към бялата перука и воалената рокля.
— Мисля, че ми харесва, да те наричам Синджан. Джоан ми звучи като име на кокер-шпаньол.
— И на мен също.
Макдъф пристигна следващия следобед и намери Синджан и Филип в ябълковата градина с два стогодишни лъка в ръце. Въпреки годините оръжията бяха в безупречно състояние. Крокър беше седнал на оградата и дялкаше стрели, а Джордж II се бе свил в краката му.
Когато се появи огромният Макдъф, Джордж II скочи и бясно започна да лае.
— Спокойно, Джордж, приятелю!
За куче с име на крал, Джордж бе изключително покорен. Сгуши се в краката на господаря си отпусна глава върху лапите си и завъртя игриво опашка като развяван от силен вятър флаг.
Синджан чу, че кучето се разлая, но не се обърна.
— Така, Филип. Заел си отлична стойка. Точно така, точно под носа и дръж дясната си ръка силно изпъната, без да мърдаш. Да, точно така.
За мишена им служеше едно сламено плашило, което Синджан бе домъкнала от полето. Бяха го поставили на двадесет крачки от тях.
— Сега много леко… точно така, лекичко…
Той освободи тетивата и стрелата полетя към плашилото. Заби се точно в корема му. Макдъф нададе вик като ранен.
— Добро попадение — каза Синджан и се обърна с лице към своя роднина, — Макдъф! Мили Боже, крайно време беше да ни дойдеш на гости. Идваш точно навреме. Умееш ли да стреляш с пистолет?
— О, не, Синджан, не и аз. Никога не ми се е налагало. Имам ръст, който е неприятен за всеки мъж, дори, за всеки трима, взети заедно. Никой не смее да се изправи насреща ми — той вдигна огромния си юмрук и го размаха пред носа й. — Тази защита ми е достатъчна, поне побойниците така смятат.
— Прав си — съгласи се Синджан. — Видя ли попадението на Филип?
— Разбира се, че го видях. Къде си се научил да стреляш така добре с лък, Филип?
— Синджан ме научи — каза момчето. — Тя е много печена. Покажи му Синджан.
И тя показа, като се прицели с умение в плашилото. Бързо и уверено отпусна тетивата. Улучи плашилото във врата и стрелата се показа десетина сантиметра от другата му страна.
— Мили Боже! — възкликна Макдъф. — Отлично! Братята ти ли са те научили?
— Да, но те не смеят да допуснат, че вече стрелям по-добре от тях. Може и да се досещат, че е така, но никога не биха го признали.
— Ти си достатъчно разумна да не им разкриваш истината — думите на Макдъф прозвучаха като съвет. — Ще бъдат сразени, мъжката им гордост ще бъде потъпкана.
— Мъже! — каза Синджан. — Какво значение има?
— Не знам, но има.
— Филип, защо не отидеш да кажеш на леля Арлет че Макдъф е пристигнал. Нали ще ни погостуваш известно време?
— Само няколко дена. Тръгнал съм за Единбург пътьом се отбивам да видя дали имате нужда от нещо.
Искаше й се да каже
— Ти си гостувал някъде наблизо?
— Имам приятели, Ешкрофтови, които живеят недалеч от Кинрос.
— Е, радвам се, че си тук, макар и за кратко време.
Макдъф само кимна с глава и проследи как Филип бежешком се отправя към замъка. Той се обърна към Синджан с лека усмивка.
— Виждам, че почти си спечелила Филип. Как вървят нещата с Дахлинг?
— Тя е страхотно костеливо орехче, но мисля че ще й намеря слабото място.
— Тя е само на четири и половина, Синджан. Може ли вече да има слабо място?
— О, да. Тя е луда по конете. Заведох я да види кобилата ми Фени. Направо щеше да се пръсне от възхита. Това беше любов от пръв поглед. Още не съм й позволила да я поязди, но когато й позволя, ще я спечеля окончателно.
— Опасна си, Синджан. Значи всичко при вас върви добре.
— Надявам се, че е така. Доколко добре зависи само от времето и обитателите на замъка.
