Съдби в окови

Отправиха се към замъка. От време на време Синджан спираше и се мръщеше за нещо.

— Какво има?

— О, просто на ум правя списък на нещата, които все още предстои да бъдат направени. Наистина краят им не се вижда. Курникът има нужда от нов покрив, оградата около него трябва да се поправи. Струва ми се, че там се крие причината да загубим доста кокошки. Толкова много работа има. Нека да ти покажа новата градина. Готвачът е във възторг от нея, а помощничката му Джили е истинска магьосница-градинарка. Тя вече работи като помощник-готвач само половината от времето, другата половина се грижи за градината. Готвачът е щастлив, Джили сияе, а това, което ни се сервира, с всеки изминал ден става все по-вкусно. Остава само да предумам готвача да сготви някоя английска гозба.

— Желая ти късмет — каза Макдъф и се засмя. Той беше очарован от градината. Филизите още кълняха, едва пробили плодородния чернозем. — Колин не е щастлив — каза той неочаквано, като се спря до един кладенец, опря лакти в очуканите камъни и погледна надолу.

— Много е дълбок — каза Синджан. — Водата е сладка.

— Да, спомням си, че е така. Виждам, че си сменила веригата и вместо старата кофа има нова.

— Да. Защо не е щастлив Колин?

Макдъф спусна бавно кофата в кладенеца и се заслуша внимателно. Най-после я чу как плесна във водата. Изтегли я горе, взе дървената гаванка, която бе окачена на кукичка и загреба от водата в кофата. Отпи.

— Толкова е хубава, колкото си спомням, че е — заяви той и избърса устни с опакото на ръката си.

— Защо не е щастлив Колин?

— Мисля, че се чувства виновен.

— Има защо. Аз съм тук, а него го няма. Има и още нещо — Робърт Макферсон… — тя изведнъж млъкна, идеше й да се удари през устата, че бе споменала името му. Само ако Колин разбереше, веднага щеше да се метне на гърба на някой кон и да пристигне да я защити. Макдъф не се интересуваше по какъв начин ще се добере до Колин. А ако Колин беше тук, съществуваха прекалено много възможности за него, беше застрашен дори животът на децата. Не, тя трябваше да се справи с Макферсон. Нямаше друг начин. Беше стигнала до този извод след задълбочено претегляне на плюсовете и минусите на всяка една от възможностите, както Дъглас я беше учил да прави, когато пред нея се изправи някой сериозен проблем.

— Какво за Макферсон?

Тя сви рамене и го погледна невинно като послушница.

— Чудя се докъде ли е стигнал Колин с този човек.

— До никъде. Той потъна вдън земя. Колин посети стария господар и от него разбра, че Робърт се е съюзил зад гърба му с повечето от фамилията и се опитва да се докопа до властта. Много е тъжно, но е така. Колин е в затруднено положение, защото — в интерес на истината — той харесва стария земевладелец, въпреки че Робърт и Фиона са негови деца.

— Ще разреши този проблем — отвърна кратко тя и отправи поглед на изток, оттатък ечемичните насаждения. — От три дни не е валяло. Има нужда от дъжд.

— Ще завали. Тук винаги вали и е истински рай за насажденията. Колин е благословен с най-хубавата земя на полуостров Файф. Няма големи жеги и дъжд вали в изобилие. По-голямата част от Шотландия представлява голи чукари, хълмисти възвишения и непроходими гори, но Колин има късмет със замъка Вер. Естествено късмет са имали още неговите прадеди, че са дошлия тук, а не са се заселили във високопланинските части или в граничните райони.

— Съмнявам се, че първите Кинросови са имали голям избор къде да се заселят. Кои са тези Ешкрофтови, Макдъф?

Той се усмихна и отвърна.

— Приятели на моите родители. Това беше едно закъсняло посещение.

— Закъсня и с посещението си у нас, но се радвам, че вече си тук.

— Искам да поразгледам всичко, което си направила. Между другото какво смята Колин за твоите подобрения?

— Няма добро мнение.

— Надявам се, че не те е оскърбил.

— Направи го. Но сигурно това ти е известно.

— Опитай се да проявиш разбиране, Синджан. Още от малък Колин почти винаги губи това, което му принадлежи. Научил се е да бъде потаен. Научил се е да брани своята собственост. И въпреки това не винаги успява. Той беше втори син и като такъв беше лишаван от всичко негово, което брат му Мелкъм пожелаеше. Спомням си, че си имаше едно скривалище, в което криеше своите вещи — разбира се нищо ценно, просто лични вещи, които имаха стойност само за него и които не искаше да му отнемат, а Мелкъм — без съмнение — щеше да се опита да направи това. Скъпоценностите му стояха в една малка гравирана кутия в хралупата на един дъб. Отиваше до дъба, само когато беше сигурен, че Мелкъм е на друго място. Може би това обяснява защо настоява лично той да ръководи всичко във Вер. Сега всичко е негово и той защитава своята собственост. Ревниво пази всичко свое.

— Разбирам — каза Синджан, но всъщност нищо не разбираше. Не откриваше никакъв смисъл в това. Той беше мъж, а не момче.

— Това, че нямаше пари да възвърне предишния блясък на замъка, страшно го изнерви. С идването ти тук настъпи голяма промяна, Синджан.

— Защо леля Арлет го мрази толкова много?

— Не можеш я разбра тая стара вещица. Подлостите, които се мътят в главата й, не подлежат на никакъв смислен анализ. Не знам защо Мелкъм беше нейният любимец. Може би защото беше бъдещият господар и й се искаше той да се отнася с нея с уважение и любов. Отношението й към Колин беше като към подхвърлено циганче, за нея той не означаваше нищо. Спомням си, че тя бе говорила на Мелкъм за особената любов на Колин към поезията. Той беше наследил поетичната душа на майка си. Мелкъм каза на баща им, че и той се интересува от поезия и иска да има книжката на Колин. Получи я.

— Но това не е било честно!

— Разбира се, че не беше, но господарят виждаше бъдещето на клана в ръцете на своя първороден син и затова Мелкъм не го лишаваха от нищо. Това се оказа пагубно за характера му. Естествено леля Арлет ненавиждаше сестра си поради простата причина, че искаше графа за себе си. Говори се, че това е станало след смъртта на сестра й, но само в леглото, а не и пред олтара. Доста странно нещо е животът, нали?

Синджан потръпна, но не защото парцаливите сиви облаци скрила следобедното слънце, а защото никога не бе свидетел на такива отношения в своето семейство. Майка й беше ужасна досадница, но това нямаше значение. А сега, след като вече не й се налагаше да понася терора й, беше й забавно като си мислеше от разстояние за нея.

— Но господарят вече е Колин. Той е добър човек и смея да кажа, че си е намерил отлична съпруга.

— Това е вярно — съгласи се тя без особен ентусиазъм. — Жалко само, че не е тук, за да се наслаждава над своето щастие.

Какво трябваше да направи тя?

През следващите два дни Синджан обмисли всички възможности. Ровеше мозъка си, непрекъснато прибавяше нови и пресяваше старите плюсове и минуси към тях. От Колин нямаше никаква вест. Макдъф бе отзивчив и любезен. Съгласи се да даде няколко урока по фехтовка на нея и Филип. Той непрекъснато я хвалеше за състоянието, в което бе успяла да приведе къщата, а нейният единствен отговор на всички комплименти беше, че водата и сапунът не са скъпи.

— Да — съгласяваше се той, — но е необходим доста силен дух, за да се издържи срещу леля Арлет и безкрайните й вопли.

Синджан разгледа внимателно колекцията пистолети на Колин и си избра един — малко джобно оръжие със сребърна ръкохватка и двоен барабан, който не беше на повече от петнадесет години и щеше да се побере, без да се забелязва, в джоба на полата на амазонката й.

Сега трябваше да се освободи от Макдъф и да даде възможност на Робърт Макферсон да се изправи